Къде си? Коя си?
Защо ме привличаш?
Студено ми е, а ти топлина си.
Кажи ми, коя си?
И как се наричаш?
Има ли те или само мечта си?
Коя си, какво си?
Дали си отговор ти
на всичките мои въпроси?
Кажи ми, какво си?
За теб светът се върти,
към теб мисълта ми се носи.
Къде си? Коя си?
Дали съществуваш?
Така невъзможно добра си.
Кажи ми, коя си?
Дали ти мен сънуваш?
Или аз те създадох в съня си?
четвъртък, 30 декември 2010 г.
неделя, 19 декември 2010 г.
Кабаре
Коледно парти, люта зима и идеална възможност за осъществяването на две суперважни задачи. Първата е да демонстрирам на дамата на сърцето ми как ми е минала и пет пари не давам вече за нея, а втората - да послушам съветите на всички специалисти и да си намеря бързо занимавка, която да ме разсее поне за една вечер, евентуално и за повече, от драматичните мисли в обърканата ми тиква. Партито е маскен бал на тема кабаре, каквото и да означава това, ето защо съм облечен съвсем подходящо и ежедневно като прошляк - кабаре ли - не знам какво значи, обаче, пичове, кабарето аз съм го измислил, и по памперс да ида - пак ще съм по-кабаре от всички вас. С тая позитивна нагласа и с нос, раздразнен от твърде много добро настроение - тръгвам и вече закъснявам, връзвам тенекийка на двете мацки, с които имах среща, и пристигам пред диското, наето за частното парти. Охраната отпред ме гледа подозрително, обяснявам им се и машинално вдигам ръце в очакване да ме пребъркат за хладно оръжие и/или балистична ракета - печен съм, не ми е първия фейс-контрол, през който минавам. Обаче не, ония ме зяпат изненадано и с неприязън, и ми махат да заповядам, ей там бил гардероба. Хубаво, събличам се, после някакви каки ми връчват смехотворен виолетов цилиндър - явно много личи, че съм неподготвен - нахлузвам го и съм готов to parteh!
За разлика от масата безлико простолюдие, кулминацията на моето празнично настроение е обикновено в началото на забавата, а не в края. Тълпата качва градуса на настроението си пропорционално на количеството изпит алкохол, а градуса на моето настроение спада пропорционално на пиянството наоколо. Мразя алкохол и пияни люде, не умея да комуникирам с тях, и затова гледам да си направя веселбата докато все още съм по на пауър от плебса около мен. Все пак обаче си взимам малка бутилка бира, която ще лоча цялата вечер - не ща да ми се чудят защо съм свеж и весел, при положение, че се влача непрекъснато само с минерална вода. И започвам да щъкам, търся мадамите от шорт-листа за разсейване, който съм си приготвил...
...когато пристига любовта на живота ми, облечена тематично-кабаретно, цялата излъчваща магията на смесената раса, взела най-доброто от кавказките си предци по бащина линия, и угро-финските по майчина. Нахилена до уши, тя започва от входа още да се снима със разните си колеги, в класическата постройка пуяк по средата, прегърнал по кокошчица от двете страни. Не виждам кой е пуякът, щот съм далече, обаче искам да му счупя и двете ръце; има кокошчици, до който не бива да се докосва дори и само за снимка. Овладявам някак тая изненадваща ревност, не съм ревниво копеленце по принцип, а и не е на добре, друга ми е мисията тук. Пък и файда от ревност няма в момента - мадамата не се е оправила още от скорошната злополука, при която получи частична амнезия и забрави - временно, разбира се - че съм смисълът на живота и.
Стягам се и се потапям в тарапаната, наздраве с тоя-оня, сакатлъшки поденсвам малко на куцата елекроника, която ни пускат, снимам се и аз като пуяк с по колежчица от двете ми страни, кво, и аз мога така, поразлафвам със другарчетата, на които закъснях за срещата на идване, времето минава, хората са напиват постепенно, моето настроение полека се изпарява, а все още съм доникъде с двете задачи за вечерта. В някакъв момент се озовавам във фоайето с колега, който ми връчва лист и химикалка и ме кара да участвам в машинацията за манипулиране на изборите за най-добър костюм, и докато пиша името на някакъв колега на бюлетината - във фоайето се появява тя. Сега е моментът, ела сега да видиш непукист, да видиш какъв небрежар съм и как си ме изпуснала безвъзвратно! Пропъждам нахалния колега, който се опитва да се присъедини към нас, без да разбира, че няма място на тази интимна среща на олимпийските богове, поглеждам я най-сетне, и се нааквам.
Майчице, колко е красива! С черна дантелена рокличка и малка килната шапчица - тя определено е кабаре - аха, значи това означавало кабаре, сега разбирам. Най-красивото нещо, което съм виждал някога. Това ме радва, не виждам как друг освен мен би имал самочувствието да полази жена, дето е самото съвършенство. Да видим сега самоконтролът ми как е, ужас, непукизъм ли ще и демонстрирам? Иска ми се единствено да я прегърна и да я целувам столетия наред, да изтрия света около нас и да останем завинаги насаме сред сиянието на звездите. Овладявам се някак и започвам да импровизирам:
- Виж, искам да ти се извиня за неадекватното ми поведение напоследък, беше детинско от моя страна... - редя и аз и съм искрен, вярно е, то не бяха сръдни, не бяха цупни, двайсет пъти си смених настроението, правех се, че не я познавам, после жизнерадостно пусках глупави неутрални шегички, когато се засичахме на работа, после пак я игнорирах, изобщо - зле, и всичко това на фона на сърцераздирателни смс-и и съобщения във фейсбук, до едно написани и изпратени в турбонеадекватно състояние, и за които съобщения без изключение на другата сутрин вече съжалявах. - Нямах право да дълбая така за обяснения и да се съмнявам в думите ти - продължавам, и това също е вярно; за доверие си говорихме някога, а аз не и дадох своето, все ръчках и търсех някаква лъжа. - ... така че се надявам, че ще ми простиш, наистина не знам какво ми стана и защо се държах така - това вече не е вярно, много добре знам защо - защото за пръв път през живота ми се случваше съвсем да не разбирам нещо, и то най-важното. Тя не ме гледа, усмихва се загадъчно и е свела очи към гривната си, чопли я нещо, ебаси, това какво означава, смущава ли се, или и е смешно, пак не разбирам, мамка му, ама се правя на пич и се опитвам да и помогна да си оправи гривната, тя вдига поглед, усмихва ми се и от главата ми изчезва всичко, всякакви планове и шорт-листи за разсейване, всичко, виждам само тая усмивка, дето преди три месеца ме накара за няма и секунда да си изгубя разсъдъка.
Лафчето ни продължава на банални теми, играем си на добри познати, а аз си мисля единствено за това как нищо не разбирам. Че фактът, че не я разбирам, я прави дори по-прекрасна - сигурно така ескимосите се възхищават на северното сияние, без да са способни да разберат какво го поражда. След малко пристига нейна колежка, разваля малката ни конференцийка, и аз отново се озовавам в гъча вътре, хем се чувствам доста по-добре, хем искам да се махна от там. Всички са вече пияни, а от моята енергия не е останал и помен, време е да се спасявам - за втората задача за вечерта не ми е останало нито желание, нито настроение, край, толкова за днес. Намирам другарчетата, едната иска да остава, другата не е много сигурна, и двете са вече приятно пийнали и сме на различни вълни. Оставам още едно известно време с тях, докато решат какво ще правят, вече съвсем не ме свърта, накрая си правя си среща след малко на изхода с едното другарче, с което ми се иска да си тръгна, минавам през гардероба, и увисвам да чакам, хвърляйки по едно око към партито.
Другарчето иска да ме води на друго мероприятие в НДК, а аз искам да се възползвам от алкохолното и откровение, и да я питам що ме гледа така особено понякога. И докато вися такъв във фоайето, целият навлечен и все още с абсурдния цилиндър на главата, виждам на стълбите отегчена девойка със скръстени ръце, излъчваща отчаяни сигнали за внимание из цялото помещение. Не ми харесва особено, даже никак, ама и няма да изисква кой знае какви усилия - а и нали всички ме съветват да си намирам колкото е възможно повече занимания за разсейване. Другарчето се бави, не си чува телефона, и в ужасно настроение решавам да се насиля и да свърша и втората задача, щом въможността сама се предоставя. Отивам при набелязаното разсейване, даже не се запознавам, ми я почвам по съкратената 3-въпросна процедура "как си, какво ще правиш, искаш ли да идем другаде" - с въпроса защо изглежда толко изтерзана.
- Вътре е много шумно и задимено - казва тя и хвърля унищожителен поглед към цигарата в ръката ми. - Не съм свикнала, като бях в Германия на обществени места не се пушеше никъде...
Усещам тежък източен диалект в гласа и, и преставам да я слушам, от бъбривите излезе, нейната кожа, така ли ще ме разсейва, аа, не, не става, глупости ако ми се слушаха - сам щях да си приказвам. Затова бързам да минем нататък, към втория процедурен въпрос, прекъсвам я и питам защо виси сама на тия стълби, за тоалетната ли чака, какво ще прави. Мацката обаче държи да си довърши презентацията, връща темата на Германия и тоалетните в Германия, после за това как знае немски, във фирмата е немски съпорт, а те езиците и се удават, знае и норвежки, руски, за английски не споменава, щот явно за елитни мадами като нея английският се подразбира... и пак спирам да слушам, а и да я гледам вече избягвам, все по-малко ме кефи, само кимам и се боря със себе се да не я питам "като си такъв ерудит що дигаш телефоните бе, майка?" - ама мълча, интиуцията ми подсказва, че подобен въпрос е либидоубиец. Чакам да си свърши автобиографията, за да минем по същество и да започне разсейването - когато тя казва нещо, дето ме кара да наостря уши.
- ...аз понеже не съм българка...
"Ебаваш ли се" - си мисля и правя малка крачка назад. - А, интересно - викам - откъде си?
- Ами майка ми е угро-финка... - тук явно издавам отчетливо възклицание, понеже тя се стряска и ме гледа изненадано.
- Чакай да позная, баща ти сигурно е от Кавказ - питам с кисела усмивка и правя още крачка назад.
- Не, баща ми е от тука, как ти хрумна - чуди ми се тя и сигурно ме мисли за луд. Ебати късмета, сигурно в целия град са точно две полу-угро-финките, и аз да налетя на втората точно. Да смее някой после да ми каже нещо за знаците на съдбата...
- Айде аз изчезвам, че направо заврях с тия дрехи тука, приятно ми беше - излъгвам нагло и пред изумения и поглед почти тичам нагоре по стълбите, забравил за срещи с другарчета, за партита в НДК и разсейвания. На изхода почти се сблъсквам с любимата, и тя точно си тръгва, естествено виждам и в това пръста на съдбата, знамения отвсякъде, казвам и "чао" колкото мога по-равнодушно, и бягам навън, подхлъзвам се на леда и падам, ставам и пак търча към най-близкото такси.
- Гетото-2? - питам таксиджията, той прави жест да се качвам, и след малко вече съм си легнал и заспивам, без да се опитвам да мисля за каквото и да е. Утрото е по-мъдро от вечерта.
За разлика от масата безлико простолюдие, кулминацията на моето празнично настроение е обикновено в началото на забавата, а не в края. Тълпата качва градуса на настроението си пропорционално на количеството изпит алкохол, а градуса на моето настроение спада пропорционално на пиянството наоколо. Мразя алкохол и пияни люде, не умея да комуникирам с тях, и затова гледам да си направя веселбата докато все още съм по на пауър от плебса около мен. Все пак обаче си взимам малка бутилка бира, която ще лоча цялата вечер - не ща да ми се чудят защо съм свеж и весел, при положение, че се влача непрекъснато само с минерална вода. И започвам да щъкам, търся мадамите от шорт-листа за разсейване, който съм си приготвил...
...когато пристига любовта на живота ми, облечена тематично-кабаретно, цялата излъчваща магията на смесената раса, взела най-доброто от кавказките си предци по бащина линия, и угро-финските по майчина. Нахилена до уши, тя започва от входа още да се снима със разните си колеги, в класическата постройка пуяк по средата, прегърнал по кокошчица от двете страни. Не виждам кой е пуякът, щот съм далече, обаче искам да му счупя и двете ръце; има кокошчици, до който не бива да се докосва дори и само за снимка. Овладявам някак тая изненадваща ревност, не съм ревниво копеленце по принцип, а и не е на добре, друга ми е мисията тук. Пък и файда от ревност няма в момента - мадамата не се е оправила още от скорошната злополука, при която получи частична амнезия и забрави - временно, разбира се - че съм смисълът на живота и.
Стягам се и се потапям в тарапаната, наздраве с тоя-оня, сакатлъшки поденсвам малко на куцата елекроника, която ни пускат, снимам се и аз като пуяк с по колежчица от двете ми страни, кво, и аз мога така, поразлафвам със другарчетата, на които закъснях за срещата на идване, времето минава, хората са напиват постепенно, моето настроение полека се изпарява, а все още съм доникъде с двете задачи за вечерта. В някакъв момент се озовавам във фоайето с колега, който ми връчва лист и химикалка и ме кара да участвам в машинацията за манипулиране на изборите за най-добър костюм, и докато пиша името на някакъв колега на бюлетината - във фоайето се появява тя. Сега е моментът, ела сега да видиш непукист, да видиш какъв небрежар съм и как си ме изпуснала безвъзвратно! Пропъждам нахалния колега, който се опитва да се присъедини към нас, без да разбира, че няма място на тази интимна среща на олимпийските богове, поглеждам я най-сетне, и се нааквам.
Майчице, колко е красива! С черна дантелена рокличка и малка килната шапчица - тя определено е кабаре - аха, значи това означавало кабаре, сега разбирам. Най-красивото нещо, което съм виждал някога. Това ме радва, не виждам как друг освен мен би имал самочувствието да полази жена, дето е самото съвършенство. Да видим сега самоконтролът ми как е, ужас, непукизъм ли ще и демонстрирам? Иска ми се единствено да я прегърна и да я целувам столетия наред, да изтрия света около нас и да останем завинаги насаме сред сиянието на звездите. Овладявам се някак и започвам да импровизирам:
- Виж, искам да ти се извиня за неадекватното ми поведение напоследък, беше детинско от моя страна... - редя и аз и съм искрен, вярно е, то не бяха сръдни, не бяха цупни, двайсет пъти си смених настроението, правех се, че не я познавам, после жизнерадостно пусках глупави неутрални шегички, когато се засичахме на работа, после пак я игнорирах, изобщо - зле, и всичко това на фона на сърцераздирателни смс-и и съобщения във фейсбук, до едно написани и изпратени в турбонеадекватно състояние, и за които съобщения без изключение на другата сутрин вече съжалявах. - Нямах право да дълбая така за обяснения и да се съмнявам в думите ти - продължавам, и това също е вярно; за доверие си говорихме някога, а аз не и дадох своето, все ръчках и търсех някаква лъжа. - ... така че се надявам, че ще ми простиш, наистина не знам какво ми стана и защо се държах така - това вече не е вярно, много добре знам защо - защото за пръв път през живота ми се случваше съвсем да не разбирам нещо, и то най-важното. Тя не ме гледа, усмихва се загадъчно и е свела очи към гривната си, чопли я нещо, ебаси, това какво означава, смущава ли се, или и е смешно, пак не разбирам, мамка му, ама се правя на пич и се опитвам да и помогна да си оправи гривната, тя вдига поглед, усмихва ми се и от главата ми изчезва всичко, всякакви планове и шорт-листи за разсейване, всичко, виждам само тая усмивка, дето преди три месеца ме накара за няма и секунда да си изгубя разсъдъка.
Лафчето ни продължава на банални теми, играем си на добри познати, а аз си мисля единствено за това как нищо не разбирам. Че фактът, че не я разбирам, я прави дори по-прекрасна - сигурно така ескимосите се възхищават на северното сияние, без да са способни да разберат какво го поражда. След малко пристига нейна колежка, разваля малката ни конференцийка, и аз отново се озовавам в гъча вътре, хем се чувствам доста по-добре, хем искам да се махна от там. Всички са вече пияни, а от моята енергия не е останал и помен, време е да се спасявам - за втората задача за вечерта не ми е останало нито желание, нито настроение, край, толкова за днес. Намирам другарчетата, едната иска да остава, другата не е много сигурна, и двете са вече приятно пийнали и сме на различни вълни. Оставам още едно известно време с тях, докато решат какво ще правят, вече съвсем не ме свърта, накрая си правя си среща след малко на изхода с едното другарче, с което ми се иска да си тръгна, минавам през гардероба, и увисвам да чакам, хвърляйки по едно око към партито.
Другарчето иска да ме води на друго мероприятие в НДК, а аз искам да се възползвам от алкохолното и откровение, и да я питам що ме гледа така особено понякога. И докато вися такъв във фоайето, целият навлечен и все още с абсурдния цилиндър на главата, виждам на стълбите отегчена девойка със скръстени ръце, излъчваща отчаяни сигнали за внимание из цялото помещение. Не ми харесва особено, даже никак, ама и няма да изисква кой знае какви усилия - а и нали всички ме съветват да си намирам колкото е възможно повече занимания за разсейване. Другарчето се бави, не си чува телефона, и в ужасно настроение решавам да се насиля и да свърша и втората задача, щом въможността сама се предоставя. Отивам при набелязаното разсейване, даже не се запознавам, ми я почвам по съкратената 3-въпросна процедура "как си, какво ще правиш, искаш ли да идем другаде" - с въпроса защо изглежда толко изтерзана.
- Вътре е много шумно и задимено - казва тя и хвърля унищожителен поглед към цигарата в ръката ми. - Не съм свикнала, като бях в Германия на обществени места не се пушеше никъде...
Усещам тежък източен диалект в гласа и, и преставам да я слушам, от бъбривите излезе, нейната кожа, така ли ще ме разсейва, аа, не, не става, глупости ако ми се слушаха - сам щях да си приказвам. Затова бързам да минем нататък, към втория процедурен въпрос, прекъсвам я и питам защо виси сама на тия стълби, за тоалетната ли чака, какво ще прави. Мацката обаче държи да си довърши презентацията, връща темата на Германия и тоалетните в Германия, после за това как знае немски, във фирмата е немски съпорт, а те езиците и се удават, знае и норвежки, руски, за английски не споменава, щот явно за елитни мадами като нея английският се подразбира... и пак спирам да слушам, а и да я гледам вече избягвам, все по-малко ме кефи, само кимам и се боря със себе се да не я питам "като си такъв ерудит що дигаш телефоните бе, майка?" - ама мълча, интиуцията ми подсказва, че подобен въпрос е либидоубиец. Чакам да си свърши автобиографията, за да минем по същество и да започне разсейването - когато тя казва нещо, дето ме кара да наостря уши.
- ...аз понеже не съм българка...
"Ебаваш ли се" - си мисля и правя малка крачка назад. - А, интересно - викам - откъде си?
- Ами майка ми е угро-финка... - тук явно издавам отчетливо възклицание, понеже тя се стряска и ме гледа изненадано.
- Чакай да позная, баща ти сигурно е от Кавказ - питам с кисела усмивка и правя още крачка назад.
- Не, баща ми е от тука, как ти хрумна - чуди ми се тя и сигурно ме мисли за луд. Ебати късмета, сигурно в целия град са точно две полу-угро-финките, и аз да налетя на втората точно. Да смее някой после да ми каже нещо за знаците на съдбата...
- Айде аз изчезвам, че направо заврях с тия дрехи тука, приятно ми беше - излъгвам нагло и пред изумения и поглед почти тичам нагоре по стълбите, забравил за срещи с другарчета, за партита в НДК и разсейвания. На изхода почти се сблъсквам с любимата, и тя точно си тръгва, естествено виждам и в това пръста на съдбата, знамения отвсякъде, казвам и "чао" колкото мога по-равнодушно, и бягам навън, подхлъзвам се на леда и падам, ставам и пак търча към най-близкото такси.
- Гетото-2? - питам таксиджията, той прави жест да се качвам, и след малко вече съм си легнал и заспивам, без да се опитвам да мисля за каквото и да е. Утрото е по-мъдро от вечерта.
четвъртък, 16 декември 2010 г.
Архитект
Аз, архитектът,
безгрижно със длани
пясъчна кула отново строя.
Почти е завършен вече обектът -
стени и тавани,
отгоре дори пласт искряща боя.
Виж - тя е прекрасна,
високо в небето,
надминала всичките кули преди.
И сякаш реална, кристална и ясна -
виж кулата, ето -
стени от надежди, врати от мечти.
Ела, погледни я!
Ела и признай си -
нима съвършена за теб тя не е?
Ела, помисли, после бързо стъпчи я.
Начало без край си -
ти пясъчна кула на наивно дете.
безгрижно със длани
пясъчна кула отново строя.
Почти е завършен вече обектът -
стени и тавани,
отгоре дори пласт искряща боя.
Виж - тя е прекрасна,
високо в небето,
надминала всичките кули преди.
И сякаш реална, кристална и ясна -
виж кулата, ето -
стени от надежди, врати от мечти.
Ела, погледни я!
Ела и признай си -
нима съвършена за теб тя не е?
Ела, помисли, после бързо стъпчи я.
Начало без край си -
ти пясъчна кула на наивно дете.
понеделник, 6 декември 2010 г.
Новобългарски митове и легенди
След всички досегашни разнообразни шедьоври на българската литература дойде време да дам думата и на патриота в мен. Той рядко получава възможност за изява поради не особено мирното съжителство с поне 20 други мои алтер егота, повечето от които са далеч по-интересни от подобно националистическо копеленце като него, и точно заради това очаквам да даде най-доброто от себе си. Още повече, имайки предвид, че и неговото сърце, както сърцата на почти всички останали мои Аз-ове, беше разбито наскоро от една чужденка (пффф) - сигурно ще каже неща толкова пламенни и вдъхновени, родолюбиви и ксенофобски, че бъдете готови след края на поста да се разтърчите по Витошка, увити в националния трибагреник, да пеете с пресипнало гърло "Шуми Марица" и да гледате кръвнишки всеки минувач с по-европейски вид.
Та днес патриотичното Аз реши да ви говори за новобългарските митове и легенди, които се предават от поколение на поколение в татковината, и които са крайъгълен камък на българщината. Не знам за вас, ама у мен тая дума буди само някви мрачни предсредновековни асоциации - може би заради все екстремните съгласни Щ, Г, Р и Б. Грррргрщбщг! Както беше осъзнал навремето някогашният пичага (вече непич) журналист MK - къде сме тръгнали да се врем в цивилизацията с това име, дето на повечето езици има същите почти съгласни като варвари, че си и звучи баш така. Кво да правиш, съдба, ама можеше и по-зле да е, хората с какви имена и фамилии живеят... Обаче както името се отпечатва по някакъв мистериозен начин на човека и му влияе на характера* , така се отпечатва явно и върху народопсихологията. Представете си младеж, наречен Вандал Просташки - нормално ще си има комплекс човекът и всячески ще се старае да докаже на света и на себе си, че е успял да израсне и да стане културтрегер и половина, съвсем напук на името си. Та тоя младеж ще си измисля истории и случки, ако се налага, дето съществуват само във въображението му, но които го представят в приятна цивилизована светлина. Представихте ли си го, напомня ли ви на някого с 13 века по-стар? Дето точно така избива комплекси чрез истории, които никой друг не е чувал, в опити да убеди себе си и света? Себе си предимно, понеже светът винаги е чертал в съзнанието си Румъния и Гърция с обща граница. И трудно може да му се сърди човек, когато дори последните новини доказват, че вярно - между тия две държави нищо не се случва и не се е случвало, е пуснете си новините, ако не вярвате - отгоре стачки, отдолу протести, по средата кво - уй? Уй, ама наааа - и това няма, нищо, вакуум. Обмазан вакуум, за да не боли, и явно не боли, понеже да виждате някой да вика и да се дърпа, да протестира нещо? Освен общо двеста човека от СУ-БАН, пазени от триста човека органи. Тоест протестират минус сто, такава излезе сметката, значи, какво - не че не боли, ами и хубаво явно! Но да не се отплесваме, ами нека разгледаме в хронологичен ред десет от най-популярните митовеи поводи за гордост, които сме си измислили за повдигане на самочувствието. **
1. Спартак. Или Спартакус, и не дискотеката, нежни читателю. Човекът, опълчил се на Империята, и почти успял да я надвие. И гордо дал името си на сума отбори и клубове у нас и не само. Евентуално най-известният човек, роден тъдява. Оп, стой, какво общо имаме ние с тоя пич? Бил тракиец, е голям праз, италианците какво общо имат с римляните, примерно? Имат толкова общо, колкото и гърците с гърците, македонците с македоните, иранците с персите, и така нататък, демек - нищо. Отделно, честно казано, мен Рим си ме кефи яко, и ако бях съвременник на тия събития - сто процента щях да викам за Рим, еми знаели са как да живеят, не може да им се отрече, макар и да е било на цената на яко гърч за всички останали народи. Това го казвам с презумпцията, че в древен Рим щях да съм патриций, нали. И като римлянин-реалист щях да ви кажа, че Спартак и дружина са си развявали байряка толкова време единствено понеже никой не ги е взимал насериозно. В момента, в който най-сетне им обръщат внимание и изпращат срещу робската войска долу-горе читави пълководци - ги и изкъртват за норматив, 6000 кръста по Апиевия път от Рим до Капуа, и т.н. Ура за наште!
2. Кубрат и снопа пръчки, сещате ли се, били сме мъдри преди още да дойдем насам, тая история е едно от първите неща, които си спомням от часовете по Родинознание. И която история си я спомням и от поне още десет места, сред които даже един филм на Куросава. И то не филм за Кубратова България, разбира се. Май няма народ по света, дето да не си приписва тая случка, и няма нищо лошо в това, стига да не се мъчим да обръщаме легендата в история. Или нека поне да преподаваме варианта, в който един от синовете на Кубрата, май Баян беше във вица, чупи дори дебелия сноп пръчки, щот е здрав, ама е тиквеник. Така хем ще си е наша историята, щем ще е достоверна.
3. Друг набиван ни често повод за гордост са трите морета, които са мили бреговете ни на два пъти за кратко. Хмм, това звучи добре в началото, докато не си представи човек една карта на Балканския полуостров. Географията на региона такава, то и в момента сме почти на три морета, че и почти на 5-6, ако броиш тумбата моренца в Средиземноморието - до всяко от тях има къде 50, къде 100 километра. Тоест не е като да сме избили рибата навремето с тия три морета, не е като да е три океана, да кажеш. А и колко време сме си стъргали мазолите в тия морета? То майсторлъка е да задържиш нещо, завоюването е хамалогия. Иначе монголците щяха да са най-големите отворковци на света, нали... А за Златния век ми е даже неудобно да приказвам - всичко е относително, та златен в сравнение с какво, по какви критерии? Някво смешно ми се струва да си съсед на Римската империя, пък била тя и Източна, погърчена и яко западнала - и да си размахваш Черноризеца Храбър пред още тогава вече 15-вековната им цивилизация.
4. Пореден повод за гордост - от най-старите сме в Европа. Народи ли, нации ли, държави или племена - не е ясно, във всички варианти съм го чувал. Кореняци европейци - 13 и кусур века откакто Аспарух метнал меча си за да види къде ще минава границата, нали го знаете тоя тъп виц. Съмнителен повод за гордост ми се вижда тоя, какво броим, откога броим, кубратовата държава що не включваме, то пак Европа, нали Европата свършва на Урал, така са ме учили мен. И обратно - що броим ония 2 + 5 та 7 века, през които ни е нямало, ама съвсем ни е нямало, сами не сме знаели, че ни има, преди хилендарският монах да ни открехне колко яка история сме били имали. Гласейки по подобен начин сметките спокойно всички можем да изкараме най-древни, с малки изключения, де, на албанците или малтийците, примерно, трудно ще им измислим особено дълга история. Тоест, какво означава това - нищичко, пълни глупости означава.
5. Тук сами леко прекаляваме вече - две Балкански войни сме изгазили де що е имало за газене, сцепили сме ги всичките, и добрите, и лошите, обаче в крайна сметка национална катастрофа - що - понеже добрите ни ебали неочаквано и ни обезсмислили целия зор. Мизерници, нали, обаче че и ние сме се опитвали тях да прекараме в същото време - рядко се споменава. По-хитри излезли те, а не ние. Опекли си работата, за разлика от нас, тук дипломатите ни най-често се споменават като виновни, по-рядко мегаломана на трона, дето се опитвал да избие собствения си комплекс за малоценност със императорска корона и трон в Константинопол. А то и срамно си звучи като цяло, ебати повода за гордост тия Балкански войни, кво излиза - набили сме ги лошо на пехливанския фронт, ама те пък ни били още по-лошо на интелектуалния. Вай-вай, биха казали едни от лошите.
6. Междувременно, сякаш не сме били станали за смях на цяла Европа покрай тая Балканска излагация - се изкарваме супертехнологична нация, дето докато другите зяпали глупаво или в най-добрия случай пускали хвърчила - ние, като по-напредничави, осъзнали потенциала на авиацията и за сефте използвали самолети за бомбардировка. Ето това е един прекрасен образец на мит - що е то мит - такова, дето няма да чуеш никога ако си извън аудиторията, за която е предназначен мита. По цял свят хората биват информирани, че първата бомбардировка е дело на италианци в Африка през единайста, година преди нас, ще рече. Лъжат ли, гадовете, и това ли е част от световния антибулгаристански заговор - остава мистерия.
7. Подобна е и ситуацията със друго наше изобретение - таранът. Сещате се, свършват ти мунициите, а бомбардировачи още сума си, хвърчат все на към твойто село и ще мятат бомби по стринка ти, тук кво прави нашенския гений - саможертва, първия таран в историята на авиацията. Наш, 43-та, да речем, когато взели да хвърчат отгоре ни съюзниците. Наистина шапка свалям на такъв човек, заслужава вечна памет, обаче толкова ли не стига това, че имаме и такива сънародници, та трябва да почваме и да се лъжем така безсрамно. Руснаците имат списък с летци-тарани, дето е по-дълъг от целия ми пост, не само много от тях са още от 41-ва, но и има такива, дето са правили по 3-4 тарана, това един пилот, правете сметка.
8. И в резюме можем да приключим разбора на военната ни история със самоувереното твърдение за липсата на загубена битка и пленено знаме в новата ни история. Тук някои по-малко безсрамни историци уточняват с по-скромното "Без загубено важно сражение". Това вече си е почти истина, веднага дефинирам важно по-такъв начин, че да е вярно. Важно сражение е всяко, което не сме загубили. Добро Поле 18-та година явно не е важно, въпреки че е разгром по всякакви критерии и в резултат от него се налага да излезем от войната. Добруджа ни е взета няколко години преди това без да има дори битка, но това, разбира се, не броим - там не е имало кой да се бие. Звучи леко като боксьор, дето обяснява - ако не съм ти посегнал - не си ме бил.
9. Дойде редът и на мита, дето успява да надмине по наглост дори шедьоври като 5. и 8., именно най-великия ни принос към цивилизацията, компютъра. И личен мой фаворит, щот за беда ми е свързан и с депресиращата професия, та по тая причина ме дразни допълнително. Та компютъра сме го изобретили ние, под ние разбирайте пич, който освен -ов във фамилията има много малко общо с България. Веселото е, че както при всеки типичен наш мит - и този буди недоумение извън границите ни, никой там не приписва подобна заслуга на един-единствен човек, обикновено имената са близо дузина, когато изчерпателно се изброяват хората, дали най-голям принос за изобретяването на съвременния компютър. Когато поради липса на място или време споменат само един - той обикновено е Тюринг. И да, познахте, дори в разширения спъсък не присъства името Атанасов.
10. Списъка завършва с нещо, от което всички разбирате и дори си спомняте сигурно. Как на косъм не станахме световни шампиони, заслужавахме отвсякъде, ама ни спряха оня пръчкар френският съдия и световната, ФИФА демек, анти-нас конспирация. Това го вярват не само футболни специалисти и болейщики, ами и сравнително интелигентни хора. Верно ли толко не помни никой за какво ставаше дума, каква клизма беше всеки мач, как ни го сложиха в началото африканците, как ни пуснаха аржентинците, как накрая ни наказаха шведите, как всеки гол почти беше я от фал, я от дузпа, направо се скъсаха да ни свирят дузпи на това световно, и пак за дузпа ревахме накрая. Как беше ясно, че дори да изклизмим някак до финала - там щяха да ни унищожат бразилците. И какъв прекален късмет беше цялата работа, верно ли никой не помни? Колко ни беше срам всички, когато по цял свят показваха нашите представители със футболните кичета и с кръстчетата на едното ухо в оня басейн, когато един от тях реши да блесне с познанията си по немски, с това ли се гордеем, верно ли? Бронзови медали, але-але!
...
Толкоз, това беше, и сега ще ви покажа и къде се крие родолюбието ми, щот ви гледам, че май взехте да се чудите - крие се в следващото послание; послание, което ще има невероятно стимулиращ и мотивиращ ефект върху славния ни народ, и сигурно след време ще стои със златни букви на много от паметниците ми. То е:
Време е да разберем, че нямаме минало, нямаме и настояще, затова трябва да сторим всичко възможно да имаме поне бъдеще. Да лежиш на стари лаври е приятно и лесно, казвам го от пребогат личен опит, но стари лаври ние нямаме. Единственото ни постижение е, че за толкова века постижения нямаме. Нито имаме поводи за гордост, затова единственият ни шанс е да започнем да си ги създаваме.
Или да отебем, и вместо "Шуми Марица", дето ви обещах в началото да пеем - да запеем "Интернационала". Ха, изненадахте ли се, забравили сте колко съм тъмночервен, а? Хехе.
* Примерно аз не познавам нито един пич на име Киро, ама нито един, все са някви кофти измекяри Кировците. Да не се засягат четящите с това име, да бе, знам, че точно ти си пич, ама точно теб не познавам. ^
** Разбира се, знам, че хич не съм оригинален, хората си умират напоследък да развенчават митове по статии, из блогове, да-дзи-бау-та и прочие публични форуми. Има една съществена разлика, обаче, и тя е, че тук ще става дума за факти, предимно исторически и все документирани, а не за лични мнения и гледни точки. На места може и да вкарам малко авторски коментар, но това не накърнява обективността ми, понеже мнението ми е и без това последна инстанция. ^
Та днес патриотичното Аз реши да ви говори за новобългарските митове и легенди, които се предават от поколение на поколение в татковината, и които са крайъгълен камък на българщината. Не знам за вас, ама у мен тая дума буди само някви мрачни предсредновековни асоциации - може би заради все екстремните съгласни Щ, Г, Р и Б. Грррргрщбщг! Както беше осъзнал навремето някогашният пичага (вече непич) журналист MK - къде сме тръгнали да се врем в цивилизацията с това име, дето на повечето езици има същите почти съгласни като варвари, че си и звучи баш така. Кво да правиш, съдба, ама можеше и по-зле да е, хората с какви имена и фамилии живеят... Обаче както името се отпечатва по някакъв мистериозен начин на човека и му влияе на характера
1. Спартак. Или Спартакус, и не дискотеката, нежни читателю. Човекът, опълчил се на Империята, и почти успял да я надвие. И гордо дал името си на сума отбори и клубове у нас и не само. Евентуално най-известният човек, роден тъдява. Оп, стой, какво общо имаме ние с тоя пич? Бил тракиец, е голям праз, италианците какво общо имат с римляните, примерно? Имат толкова общо, колкото и гърците с гърците, македонците с македоните, иранците с персите, и така нататък, демек - нищо. Отделно, честно казано, мен Рим си ме кефи яко, и ако бях съвременник на тия събития - сто процента щях да викам за Рим, еми знаели са как да живеят, не може да им се отрече, макар и да е било на цената на яко гърч за всички останали народи. Това го казвам с презумпцията, че в древен Рим щях да съм патриций, нали. И като римлянин-реалист щях да ви кажа, че Спартак и дружина са си развявали байряка толкова време единствено понеже никой не ги е взимал насериозно. В момента, в който най-сетне им обръщат внимание и изпращат срещу робската войска долу-горе читави пълководци - ги и изкъртват за норматив, 6000 кръста по Апиевия път от Рим до Капуа, и т.н. Ура за наште!
2. Кубрат и снопа пръчки, сещате ли се, били сме мъдри преди още да дойдем насам, тая история е едно от първите неща, които си спомням от часовете по Родинознание. И която история си я спомням и от поне още десет места, сред които даже един филм на Куросава. И то не филм за Кубратова България, разбира се. Май няма народ по света, дето да не си приписва тая случка, и няма нищо лошо в това, стига да не се мъчим да обръщаме легендата в история. Или нека поне да преподаваме варианта, в който един от синовете на Кубрата, май Баян беше във вица, чупи дори дебелия сноп пръчки, щот е здрав, ама е тиквеник. Така хем ще си е наша историята, щем ще е достоверна.
3. Друг набиван ни често повод за гордост са трите морета, които са мили бреговете ни на два пъти за кратко. Хмм, това звучи добре в началото, докато не си представи човек една карта на Балканския полуостров. Географията на региона такава, то и в момента сме почти на три морета, че и почти на 5-6, ако броиш тумбата моренца в Средиземноморието - до всяко от тях има къде 50, къде 100 километра. Тоест не е като да сме избили рибата навремето с тия три морета, не е като да е три океана, да кажеш. А и колко време сме си стъргали мазолите в тия морета? То майсторлъка е да задържиш нещо, завоюването е хамалогия. Иначе монголците щяха да са най-големите отворковци на света, нали... А за Златния век ми е даже неудобно да приказвам - всичко е относително, та златен в сравнение с какво, по какви критерии? Някво смешно ми се струва да си съсед на Римската империя, пък била тя и Източна, погърчена и яко западнала - и да си размахваш Черноризеца Храбър пред още тогава вече 15-вековната им цивилизация.
4. Пореден повод за гордост - от най-старите сме в Европа. Народи ли, нации ли, държави или племена - не е ясно, във всички варианти съм го чувал. Кореняци европейци - 13 и кусур века откакто Аспарух метнал меча си за да види къде ще минава границата, нали го знаете тоя тъп виц. Съмнителен повод за гордост ми се вижда тоя, какво броим, откога броим, кубратовата държава що не включваме, то пак Европа, нали Европата свършва на Урал, така са ме учили мен. И обратно - що броим ония 2 + 5 та 7 века, през които ни е нямало, ама съвсем ни е нямало, сами не сме знаели, че ни има, преди хилендарският монах да ни открехне колко яка история сме били имали. Гласейки по подобен начин сметките спокойно всички можем да изкараме най-древни, с малки изключения, де, на албанците или малтийците, примерно, трудно ще им измислим особено дълга история. Тоест, какво означава това - нищичко, пълни глупости означава.
5. Тук сами леко прекаляваме вече - две Балкански войни сме изгазили де що е имало за газене, сцепили сме ги всичките, и добрите, и лошите, обаче в крайна сметка национална катастрофа - що - понеже добрите ни ебали неочаквано и ни обезсмислили целия зор. Мизерници, нали, обаче че и ние сме се опитвали тях да прекараме в същото време - рядко се споменава. По-хитри излезли те, а не ние. Опекли си работата, за разлика от нас, тук дипломатите ни най-често се споменават като виновни, по-рядко мегаломана на трона, дето се опитвал да избие собствения си комплекс за малоценност със императорска корона и трон в Константинопол. А то и срамно си звучи като цяло, ебати повода за гордост тия Балкански войни, кво излиза - набили сме ги лошо на пехливанския фронт, ама те пък ни били още по-лошо на интелектуалния. Вай-вай, биха казали едни от лошите.
6. Междувременно, сякаш не сме били станали за смях на цяла Европа покрай тая Балканска излагация - се изкарваме супертехнологична нация, дето докато другите зяпали глупаво или в най-добрия случай пускали хвърчила - ние, като по-напредничави, осъзнали потенциала на авиацията и за сефте използвали самолети за бомбардировка. Ето това е един прекрасен образец на мит - що е то мит - такова, дето няма да чуеш никога ако си извън аудиторията, за която е предназначен мита. По цял свят хората биват информирани, че първата бомбардировка е дело на италианци в Африка през единайста, година преди нас, ще рече. Лъжат ли, гадовете, и това ли е част от световния антибулгаристански заговор - остава мистерия.
7. Подобна е и ситуацията със друго наше изобретение - таранът. Сещате се, свършват ти мунициите, а бомбардировачи още сума си, хвърчат все на към твойто село и ще мятат бомби по стринка ти, тук кво прави нашенския гений - саможертва, първия таран в историята на авиацията. Наш, 43-та, да речем, когато взели да хвърчат отгоре ни съюзниците. Наистина шапка свалям на такъв човек, заслужава вечна памет, обаче толкова ли не стига това, че имаме и такива сънародници, та трябва да почваме и да се лъжем така безсрамно. Руснаците имат списък с летци-тарани, дето е по-дълъг от целия ми пост, не само много от тях са още от 41-ва, но и има такива, дето са правили по 3-4 тарана, това един пилот, правете сметка.
8. И в резюме можем да приключим разбора на военната ни история със самоувереното твърдение за липсата на загубена битка и пленено знаме в новата ни история. Тук някои по-малко безсрамни историци уточняват с по-скромното "Без загубено важно сражение". Това вече си е почти истина, веднага дефинирам важно по-такъв начин, че да е вярно. Важно сражение е всяко, което не сме загубили. Добро Поле 18-та година явно не е важно, въпреки че е разгром по всякакви критерии и в резултат от него се налага да излезем от войната. Добруджа ни е взета няколко години преди това без да има дори битка, но това, разбира се, не броим - там не е имало кой да се бие. Звучи леко като боксьор, дето обяснява - ако не съм ти посегнал - не си ме бил.
9. Дойде редът и на мита, дето успява да надмине по наглост дори шедьоври като 5. и 8., именно най-великия ни принос към цивилизацията, компютъра. И личен мой фаворит, щот за беда ми е свързан и с депресиращата професия, та по тая причина ме дразни допълнително. Та компютъра сме го изобретили ние, под ние разбирайте пич, който освен -ов във фамилията има много малко общо с България. Веселото е, че както при всеки типичен наш мит - и този буди недоумение извън границите ни, никой там не приписва подобна заслуга на един-единствен човек, обикновено имената са близо дузина, когато изчерпателно се изброяват хората, дали най-голям принос за изобретяването на съвременния компютър. Когато поради липса на място или време споменат само един - той обикновено е Тюринг. И да, познахте, дори в разширения спъсък не присъства името Атанасов.
10. Списъка завършва с нещо, от което всички разбирате и дори си спомняте сигурно. Как на косъм не станахме световни шампиони, заслужавахме отвсякъде, ама ни спряха оня пръчкар френският съдия и световната, ФИФА демек, анти-нас конспирация. Това го вярват не само футболни специалисти и болейщики, ами и сравнително интелигентни хора. Верно ли толко не помни никой за какво ставаше дума, каква клизма беше всеки мач, как ни го сложиха в началото африканците, как ни пуснаха аржентинците, как накрая ни наказаха шведите, как всеки гол почти беше я от фал, я от дузпа, направо се скъсаха да ни свирят дузпи на това световно, и пак за дузпа ревахме накрая. Как беше ясно, че дори да изклизмим някак до финала - там щяха да ни унищожат бразилците. И какъв прекален късмет беше цялата работа, верно ли никой не помни? Колко ни беше срам всички, когато по цял свят показваха нашите представители със футболните кичета и с кръстчетата на едното ухо в оня басейн, когато един от тях реши да блесне с познанията си по немски, с това ли се гордеем, верно ли? Бронзови медали, але-але!
...
Толкоз, това беше, и сега ще ви покажа и къде се крие родолюбието ми, щот ви гледам, че май взехте да се чудите - крие се в следващото послание; послание, което ще има невероятно стимулиращ и мотивиращ ефект върху славния ни народ, и сигурно след време ще стои със златни букви на много от паметниците ми. То е:
Време е да разберем, че нямаме минало, нямаме и настояще, затова трябва да сторим всичко възможно да имаме поне бъдеще. Да лежиш на стари лаври е приятно и лесно, казвам го от пребогат личен опит, но стари лаври ние нямаме. Единственото ни постижение е, че за толкова века постижения нямаме. Нито имаме поводи за гордост, затова единственият ни шанс е да започнем да си ги създаваме.
Или да отебем, и вместо "Шуми Марица", дето ви обещах в началото да пеем - да запеем "Интернационала". Ха, изненадахте ли се, забравили сте колко съм тъмночервен, а? Хехе.
* Примерно аз не познавам нито един пич на име Киро, ама нито един, все са някви кофти измекяри Кировците. Да не се засягат четящите с това име, да бе, знам, че точно ти си пич, ама точно теб не познавам. ^
** Разбира се, знам, че хич не съм оригинален, хората си умират напоследък да развенчават митове по статии, из блогове, да-дзи-бау-та и прочие публични форуми. Има една съществена разлика, обаче, и тя е, че тук ще става дума за факти, предимно исторически и все документирани, а не за лични мнения и гледни точки. На места може и да вкарам малко авторски коментар, но това не накърнява обективността ми, понеже мнението ми е и без това последна инстанция. ^
четвъртък, 25 ноември 2010 г.
Хай-ку-ку
Любовен сезон.
Филантропът във мене
хейти те страстно.
***
Падна снежинка
върху ми, донасяйки
вдъхновение.
***
Тая зла зима
докъде ме докара -
хайкута пиша.
Филантропът във мене
хейти те страстно.
***
Падна снежинка
върху ми, донасяйки
вдъхновение.
***
Тая зла зима
докъде ме докара -
хайкута пиша.
петък, 19 ноември 2010 г.
Приказки от паралелни светове или Неволята през вековете
Живели някога, толкова отдавна, та чак и авторски права сигурно няма тая приказка, две момчета, синове на дървар, които от деца му помагали в работата. Всеки ден отивали с него в гората да секат дърва, а вечер ги натоварвали на каручката и ги откарвали обратно в селото.
---
Живяло някога, толкова наскоро, та чак бих могъл да използвам и сегашно време, едно момче съвсем без братя и сестри, син на едни т. нар. интелектуалци, което от дете било разглезено до степен да си въобразява, че светът бил създаден единствено заради него. Всеки ден, без уикендите, празниците и полагаемата отпуска, то ходело на работа в мултинационалната полувиртуална джунгла на глобалния бизнес, а вечер се натоварвало я на такси, я на маршрутка, които го откарвали обратно в гетото.
---
Не щеш ли, един ден баща им, старият дървар, се почувствал зле и ги изпратил сами на работа. Зарадвали се момчетата, че имат чудесна възможност да отменят баща си, но по-досетливият от двамата предвидливо попитал бащата какво да правят, ако им се развали по пътя каруцата. Зарадвал се и старецът, че има чудесна възможност да им предаде малко от мъдростта на белите си коси, и ги посътветвал:
- Не бойте се, ако се случи каквото и да е - викайте Неволята на помощ, тя ще ви избави от всякаква беда!
Така успокоени тръгнали момчетата, и като стигнали в гората, си плюли на ръцете и работили така здраво целия ден, че насекли много повече дърва от обикновено. Претоварили с тях каруцата, и, разбира се, по средата на пътя обратно тя се счупила. Ами сега?
---
Не щеш ли, един ден решило да иде на някакво парти, за да може малко да разпусне, чилаутне и релаксира преди последния работен ден от седмицата, да освободи напрежението и стреса, натрупани в офиса на монотонната му висококвалифицирана работа. Но разсъдливото момче запитало един свой анонимен приятел какво да прави, ако вечерта не е на кеф, не му е яко, спи му се или просто няма настроение. Зарадвал се приятелят на чудесната възможност да сподели своите ценни контакти и телефони с момчето, и му заръчал:
- Споко, братленце - тъй рекъл, макар съвсем да не били братя - ако се случи каквото и да е, а дори и да не се случи нищо, се обади тука те на тия и тия телефони, търси Неволята, и тя ще те избави от всякакви проблеми и пари в повече!
Зарадвало се и момчето, защото макар пари в повече то да нямало, било уверено, че проблеми има в излишък. И най-вече защото твърде отдавна било отвикнало да се забавлява вечер без сериозна подкрепа от някого. Подкрепата от барманите и сервитьорките то считало за най-лошия вариант, понеже никак не харесвало традиционните бутилирани забавления, които те предлагали, а и момчето се смятало за доста по-уникално, интересно, нестандартно и прочие все хубави епитети, та никак не му се струвало отговарящо на високите му претенции да сърба доброто си настроение от чаша или шише. Затова и съветът на анонимния му приятел го успокоил, ободрил, и момчето почти не усетило кога е дошъл краят на работния ден, и кога дошло време за бърз душ и лека вечеря преди партито. Прибрало се то и, разбира се, установило, че го мързи, не е на кеф, и прочие състояния, съвсем никак не отговарящи на претенциите на някой, около когото се върти светът. Ами сега?
---
Спомнили се те тогава заръката на баща си, и се развикали:
- Невольо, Невольо бре, строши ни се каруцата! - но им отвърнала единствено тишина. "Чудна работа" помислили те, и завикали още по-силно и в един глас - Невольо! Невольо, помогни ни, де! - и отново гората мълчала в отговор. Викали двамата до прегракване, после поседнали, после отново повикали малко, и пак поседяли, взело да се смрачава, застудяло, глас не им останал, и накрая по-нетърпеливият от двамата тежко продумал:
- Брат ми, то се е видяло, сами ще трябва да поправим каруцата, Неволята ни върза тука и ни прави на маймуни, няма смисъл да я викаме повече. Я ти хвани там и дръж, аз тука ще ударя, ей на...
Взели се в ръце двамата и за нула време поправили каруцата си. Задъхани и доволни, те приседнали до нея, и по-зрелият от двамата се засмял:
- Голям хитрец излезе баща ни, и виж как ни наля акъл в главите без да се усетим. Неволята викахме, а тя била тука през цялото време, че ни и поправи и каручката даже. Дойде ли неволята - запретвай ръкави, сиреч, ето ти поука!
---
Спомнило си то тогава заръката на анонимното другарче, и като си плюло на ръцете, взело да набира номера на Неволята:
- Ало... Ало, да, ъ-ъ, Неволя? Как кой е, аз Неволята търся, ще може ли да се обади?.. Е как кой я търси, абе на анонимното другарче съм приятел, тука ми даде тоя телефон... А-а, Неволя, ти ли си бе, е кво се правиш, бе аре да се видим да свършим една работа, става ли?.. Ми ей сега, че бързам аз... Няма сега, така ли, е колко по-късно бе, човек, бързам, ти обяснявам... Уф, хубаво, айде ше звънна след 20 минути.
"Досадна работа" - помислило момчето, поседнало, повъртяло се, почакало и пак потърсило Неволята.
- В момента няма връзка с този номер - отвърнал отсреща любезен женски глас. "А такааа..." - се нацупило момчето, и се обадило на една колежка на Неволята:
- ...или е извън обхват - се отзовал с готовност същият глас. Поседнало пак, пак се повъртяло, пак звъняло, после ругало и звъняло, след това помолило един услужлив комшия за Жълтите Страници, разлиствало нервно и звъняло на всички записани като "Неволя", но отникъде не идвала помощ. Времето минавало, вечерта напредвала, а Неволята все така била неоткриваема. Момчето било чувало и за други, подобни на Неволята, браншът бил широк, пазарната ниша дълбока - но вече си било навило на пръста, че Неволята е тази, която му е нужна, и никак не му се искало тепърва да търси някой от нейните конкуренти, като например Продавача на щастие. И накрая, съвсем естествено, дошъл моментът, в който се обезсмисляло по-нататъшното викане на Неволята, момчето и партито се били вече разминали безнадеждно в пространство-времето, седнало момчето, и по-зрялото от мозъчните му полукълба се засмяло:
- Ей, голям загубеняк излезе, тури му пепел... Кажи сега какво ще правиш и поне нещо влезе ли ти в главата?
И какво мислите, че направило момчето, когато дошло времето за поука? Взело ли се в ръце, изводи извадило ли си? Не си казало: "Време е да си припомня как се забавлявах някога разчитайки единствено на настроението си", нито дори по-фундаменталното: "Майчице, докъде съм се докарал" - вместо това си помислило просто: "Мамка му, пръчка...". След което момчето, което отдавна било престанало да бъде момче по всякакъв критерий освен на акъл, дошло и ми разказало историята си, за да мога да я запиша за вас. А аз го изслушах търпеливо и всичко записах - и без това нямах нищо по-добро за правене, след като изпуснах тъпото парти заради тая мизерница Неволята, мамка му и греда.
---
Живяло някога, толкова наскоро, та чак бих могъл да използвам и сегашно време, едно момче съвсем без братя и сестри, син на едни т. нар. интелектуалци, което от дете било разглезено до степен да си въобразява, че светът бил създаден единствено заради него. Всеки ден, без уикендите, празниците и полагаемата отпуска, то ходело на работа в мултинационалната полувиртуална джунгла на глобалния бизнес, а вечер се натоварвало я на такси, я на маршрутка, които го откарвали обратно в гетото.
---
Не щеш ли, един ден баща им, старият дървар, се почувствал зле и ги изпратил сами на работа. Зарадвали се момчетата, че имат чудесна възможност да отменят баща си, но по-досетливият от двамата предвидливо попитал бащата какво да правят, ако им се развали по пътя каруцата. Зарадвал се и старецът, че има чудесна възможност да им предаде малко от мъдростта на белите си коси, и ги посътветвал:
- Не бойте се, ако се случи каквото и да е - викайте Неволята на помощ, тя ще ви избави от всякаква беда!
Така успокоени тръгнали момчетата, и като стигнали в гората, си плюли на ръцете и работили така здраво целия ден, че насекли много повече дърва от обикновено. Претоварили с тях каруцата, и, разбира се, по средата на пътя обратно тя се счупила. Ами сега?
---
Не щеш ли, един ден решило да иде на някакво парти, за да може малко да разпусне, чилаутне и релаксира преди последния работен ден от седмицата, да освободи напрежението и стреса, натрупани в офиса на монотонната му висококвалифицирана работа. Но разсъдливото момче запитало един свой анонимен приятел какво да прави, ако вечерта не е на кеф, не му е яко, спи му се или просто няма настроение. Зарадвал се приятелят на чудесната възможност да сподели своите ценни контакти и телефони с момчето, и му заръчал:
- Споко, братленце - тъй рекъл, макар съвсем да не били братя - ако се случи каквото и да е, а дори и да не се случи нищо, се обади тука те на тия и тия телефони, търси Неволята, и тя ще те избави от всякакви проблеми и пари в повече!
Зарадвало се и момчето, защото макар пари в повече то да нямало, било уверено, че проблеми има в излишък. И най-вече защото твърде отдавна било отвикнало да се забавлява вечер без сериозна подкрепа от някого. Подкрепата от барманите и сервитьорките то считало за най-лошия вариант, понеже никак не харесвало традиционните бутилирани забавления, които те предлагали, а и момчето се смятало за доста по-уникално, интересно, нестандартно и прочие все хубави епитети, та никак не му се струвало отговарящо на високите му претенции да сърба доброто си настроение от чаша или шише. Затова и съветът на анонимния му приятел го успокоил, ободрил, и момчето почти не усетило кога е дошъл краят на работния ден, и кога дошло време за бърз душ и лека вечеря преди партито. Прибрало се то и, разбира се, установило, че го мързи, не е на кеф, и прочие състояния, съвсем никак не отговарящи на претенциите на някой, около когото се върти светът. Ами сега?
---
Спомнили се те тогава заръката на баща си, и се развикали:
- Невольо, Невольо бре, строши ни се каруцата! - но им отвърнала единствено тишина. "Чудна работа" помислили те, и завикали още по-силно и в един глас - Невольо! Невольо, помогни ни, де! - и отново гората мълчала в отговор. Викали двамата до прегракване, после поседнали, после отново повикали малко, и пак поседяли, взело да се смрачава, застудяло, глас не им останал, и накрая по-нетърпеливият от двамата тежко продумал:
- Брат ми, то се е видяло, сами ще трябва да поправим каруцата, Неволята ни върза тука и ни прави на маймуни, няма смисъл да я викаме повече. Я ти хвани там и дръж, аз тука ще ударя, ей на...
Взели се в ръце двамата и за нула време поправили каруцата си. Задъхани и доволни, те приседнали до нея, и по-зрелият от двамата се засмял:
- Голям хитрец излезе баща ни, и виж как ни наля акъл в главите без да се усетим. Неволята викахме, а тя била тука през цялото време, че ни и поправи и каручката даже. Дойде ли неволята - запретвай ръкави, сиреч, ето ти поука!
---
Спомнило си то тогава заръката на анонимното другарче, и като си плюло на ръцете, взело да набира номера на Неволята:
- Ало... Ало, да, ъ-ъ, Неволя? Как кой е, аз Неволята търся, ще може ли да се обади?.. Е как кой я търси, абе на анонимното другарче съм приятел, тука ми даде тоя телефон... А-а, Неволя, ти ли си бе, е кво се правиш, бе аре да се видим да свършим една работа, става ли?.. Ми ей сега, че бързам аз... Няма сега, така ли, е колко по-късно бе, човек, бързам, ти обяснявам... Уф, хубаво, айде ше звънна след 20 минути.
"Досадна работа" - помислило момчето, поседнало, повъртяло се, почакало и пак потърсило Неволята.
- В момента няма връзка с този номер - отвърнал отсреща любезен женски глас. "А такааа..." - се нацупило момчето, и се обадило на една колежка на Неволята:
- ...или е извън обхват - се отзовал с готовност същият глас. Поседнало пак, пак се повъртяло, пак звъняло, после ругало и звъняло, след това помолило един услужлив комшия за Жълтите Страници, разлиствало нервно и звъняло на всички записани като "Неволя", но отникъде не идвала помощ. Времето минавало, вечерта напредвала, а Неволята все така била неоткриваема. Момчето било чувало и за други, подобни на Неволята, браншът бил широк, пазарната ниша дълбока - но вече си било навило на пръста, че Неволята е тази, която му е нужна, и никак не му се искало тепърва да търси някой от нейните конкуренти, като например Продавача на щастие. И накрая, съвсем естествено, дошъл моментът, в който се обезсмисляло по-нататъшното викане на Неволята, момчето и партито се били вече разминали безнадеждно в пространство-времето, седнало момчето, и по-зрялото от мозъчните му полукълба се засмяло:
- Ей, голям загубеняк излезе, тури му пепел... Кажи сега какво ще правиш и поне нещо влезе ли ти в главата?
И какво мислите, че направило момчето, когато дошло времето за поука? Взело ли се в ръце, изводи извадило ли си? Не си казало: "Време е да си припомня как се забавлявах някога разчитайки единствено на настроението си", нито дори по-фундаменталното: "Майчице, докъде съм се докарал" - вместо това си помислило просто: "Мамка му, пръчка...". След което момчето, което отдавна било престанало да бъде момче по всякакъв критерий освен на акъл, дошло и ми разказало историята си, за да мога да я запиша за вас. А аз го изслушах търпеливо и всичко записах - и без това нямах нищо по-добро за правене, след като изпуснах тъпото парти заради тая мизерница Неволята, мамка му и греда.
понеделник, 4 октомври 2010 г.
Осмомартенско
Ах да знаете само как сте ми писнали всички -
жени и мадами, мацки, каки и пички.
Повярвайте, честно, еднакви сте всички -
блондинки, брюнетки и рижи с лунички.
Не ми се става педал, не ща да бъда отшелник,
не ща и да съм пияндурник-безделник.
Женомразец не съм, от мен бройкаджия не става.
Ти кажи, нежни поле, какво друго остава?
На теб, химийо драга, мерси, че те има.
Макар малко да даваш, а повече взимаш.
И ти си от женски род, и ти си такава.
Спасяваш за миг, но по-кофти става.
А ти, моя жрицо, вълшебнице *ана,
любима за ден, в сърцето завинаги рана.
Идеал мой, със друга съвсем несравнима.
Ти ми еба майката днес, ти, моя любима.
жени и мадами, мацки, каки и пички.
Повярвайте, честно, еднакви сте всички -
блондинки, брюнетки и рижи с лунички.
Не ми се става педал, не ща да бъда отшелник,
не ща и да съм пияндурник-безделник.
Женомразец не съм, от мен бройкаджия не става.
Ти кажи, нежни поле, какво друго остава?
На теб, химийо драга, мерси, че те има.
Макар малко да даваш, а повече взимаш.
И ти си от женски род, и ти си такава.
Спасяваш за миг, но по-кофти става.
А ти, моя жрицо, вълшебнице *ана,
любима за ден, в сърцето завинаги рана.
Идеал мой, със друга съвсем несравнима.
Ти ми еба майката днес, ти, моя любима.
събота, 2 октомври 2010 г.
На На.
Да ти кажа всичко без думи аз май че
съвсем не умея!
съвсем не умея!
Дариш ли ме с твойта усмивка ти знай, че
потъвам във нея!
потъвам във нея!
Пред мен са очите ти чудно засмени
и аз с тях се смея!
и аз с тях се смея!
Когато сме даже за миг разделени
за тебе копнея!
за тебе копнея!
Да спра да те губя ще имам ли сила
нима ще успея?
нима ще успея?
Разбери, че без теб, моя мила
не ща да живея!
не ща да живея!
съвсем не умея!
съвсем не умея!
Дариш ли ме с твойта усмивка ти знай, че
потъвам във нея!
потъвам във нея!
Пред мен са очите ти чудно засмени
и аз с тях се смея!
и аз с тях се смея!
Когато сме даже за миг разделени
за тебе копнея!
за тебе копнея!
Да спра да те губя ще имам ли сила
нима ще успея?
нима ще успея?
Разбери, че без теб, моя мила
не ща да живея!
не ща да живея!
вторник, 28 септември 2010 г.
Социално-ангажирано
Днес съм много хубав, забелязахте ли? Цeлия ден, ама много! Даже и тия, дето си нямат бъкел идея кой съм - и на вас София ви се стори по-хубава и блестяща днес, нали? От мене е било, да знаете, абе, я да си вдигнат ръцете тия, дето забелязаха днес колко съм хубав... Не! Шът, долу бе! Айде сега педалски истории, само мацките ръцете горе имах предвид. Кво, никоя? Ебаси колко сте зле. Както и да е, яко хубав бях, вие ако не разбирате от мъже - аз разбирам. Та, чудел ли се е някой защо има дни, дето се чувства човек така прекрасен, и дни, в които не може да се гледа? Аз ще ви кажа, понеже знам. От дрогата е всичко!
Не бе, ебавам се, никва дрога, и аз съм фен на БТР. Бе чак фен не съм, ама тая песен е добра. Всъщност не мога да ги понасям, и особено най-вече тая им песен, ама смея ли да си призная, то в нашето истерясало общество да кажеш, че не им се кефиш - е все едно да си окачиш значка с Ленин на нея. Аз имам такава значка, щот съм по-комуняга от всичките ви баби, взети заедно, но си трая, то това не е за гордост и хвалба, ние тая революция заради вас, хората, народе мой, защото те обичахме, и т.н...
Ааа, кво стана, чакате да кажа, че пак се ебавам, нали? Ебавам се бе. Споко. Ама излъгах. На това първо ни учат. Няма как да ме хванете обаче, щот съм толко червен, че не ми личи как се изчервявам докато лъжа. Ама това друг въпрос, не че не е интересен, ама темата как съм хубав е по-важна за човечеството.
Само дето май се изчерпа, деба темата смотана.
Не бе, ебавам се, никва дрога, и аз съм фен на БТР. Бе чак фен не съм, ама тая песен е добра. Всъщност не мога да ги понасям, и особено най-вече тая им песен, ама смея ли да си призная, то в нашето истерясало общество да кажеш, че не им се кефиш - е все едно да си окачиш значка с Ленин на нея. Аз имам такава значка, щот съм по-комуняга от всичките ви баби, взети заедно, но си трая, то това не е за гордост и хвалба, ние тая революция заради вас, хората, народе мой, защото те обичахме, и т.н...
Ааа, кво стана, чакате да кажа, че пак се ебавам, нали? Ебавам се бе. Споко. Ама излъгах. На това първо ни учат. Няма как да ме хванете обаче, щот съм толко червен, че не ми личи как се изчервявам докато лъжа. Ама това друг въпрос, не че не е интересен, ама темата как съм хубав е по-важна за човечеството.
Само дето май се изчерпа, деба темата смотана.
понеделник, 27 септември 2010 г.
Айн цу цвай цу - дрън
Оптимист - това съм аз, приготвил два презерватива в портфейла за фирменото парти. Не един, а два, да има, не че тоя ми ти мой ген не заслужава да бъде пръснат из цялата вселена. Сега ще кажете - как оптимист, как два само, че това си е песимизъм, батенце - това хич не е звездно, това си е звезден провал направо. Аа, ама нищо не разбирате, ще ви кажа пък аз - то на третия път или с третата, според зависито, екстазът ще е толкова пълен, че кой ще ти се сеща за гуми. Не можахте да ме хванете неподготвен, на-а-а! Не можеш да изненадаш двойно подсигурен пич като мене.
Готино се измъкнах, нали, ама нещо ме човърка отвътре - не мога да си спомня нарочно за партито ли ги сложих там, или просто са си били там, понеже отворко като мене не знае кога ще сгащи две мис Българии едновременно в тоалетната на първия етаж в софтуерното ми бачкане. Щото, пичове, ако умишлено съм ги приготвил за партито, и седмица след това ги намирам непокътнати пак там - значи е лоша работата. Мисълта, че може би съм ги използвал по предназначение, след което съм ги нагънал, върнал съм ги в пакетчетата и съм ги и залепил фабрично добре, за да си скроя номер - та тая мисъл ме топли, ама слабо. Обикновено не правя такива кофти номера на хора, които ценя толкова високо. Затова се утешавам с леката надежда, че като истински инфантил съм смятал да хвърлям от хотела водни бомби по минувачите отдолу, ама тогава що само два съм взел, абе, не, няма да стане така, какво ще се лъжем, баш за секс са ми били, ама що са още неразопаковани. И се мъча да си спомня - да, вярно, влюбен отидох, ама аз като съм влюбен за секс не помислям, даже и не ръкосъгрешавам, без майтап, то си е почти изневяра това. Не ви се вярва нещо, затова ще си призная.
Аз го раздавам доста старомоден, влюбвам се до пълно оглупяване, вярвам в любовта от пръв поглед, вярвам в любовта до последен дъх, пиша любовни стихове, абе, чикиджийска история, с две думи. Романтичен тип, разбираш ли - и това винаги ме е вкарвало в беля с мацките. Ако си мислите, че се кефят на такива като мене - клевета е, да знаете. Даже напротив, спичат се здравата и се плашат дори като им поемеш палтото в кръчмата, а какво остава за истински кавалерски жестове, на каквито ме е учил дядо ми. Като например да им целунеш ръка, задължителен жест за всеки уважаващ себе си мъж, жест, който няма как да не бъде забелязан от дамата - така казваше дядо. Няма как дедовия - така казвам аз. Тоест, прав е бил човека, забелязват го без изключение всички, така, че не успяват да забележат нищо друго след това, изчервяват се от притеснение и единствено трескаво обмислят какво да излъжат, та час по-скоро да се отърват от опасния луд, дето е разцелувал ръце още на първата среща. Правете сметка пък повечето от тях как ще реагират, ако чуят, че са ме вдъхновили и за стихове. Минимум ограничителна заповед ще извадят, това в най-добрия случай, иначе могат и да ми изпратят брат си примерно, да нарита вдетинения поет, който още не е разбрал, че 19-ти век е безвъзвратно отминал. На лошо отива света, другарчета, на лошо - както ще стане дума в една бележка под линия след малко. Ама да се върнем на въпроса, я да прочета горе какъв беше той.
Аха, еми, ясно - не са били за голямата ми любов. Да не говорим, че то няма и как да стане, щото като я видя - и долу-горе пълня гащите и почвам да гъгна. Любов, кво да правиш, абе, какво съм седнал да ви се обяснявам, толко ви разбират главите от любов, връщам се на темата за ебането. Значи, какво излиза - мислел съм явно като за последно да се впусна в чутовна оргия, преди завинаги да се отдам на любимата. Обаче оферти никакви нямаше, сега като се замисля. Друг път тръгвам с ясен план какви ще ги върша, списък с мадами по азбучен ред - тоя път грам нищо. Сигурно съм бил с идеята да налазя първата изпречила се пред очите ми хубава какичка. Това може и да си го измислям де, знам ли, нали трябва да изляза пич в края на поста. А и явно такава ще да ми е била идеята, понеже верно се лепнах за първата приятна за окото мацка, нищо, че беше очевидно загубена кауза още от първия момент. Ама оптимистът не губи никога кураж, кво му дреме за негативни сигнали. А и - каква легенда съм, ако не мога да облъча за цели два дни парти даже и най-апатичната спрямо мен колежка. То пък за беля излезе интелигентно момичето, не се впечатли от традиционната програма глупости, а за задълбочена романтична свалка време нямаше.*
И кво, върнах си ги двата в обратно от партито, разправих всичко, пък не чувствам да съм якия в цялата история. Тю да му се невиди, оп, чакай, звъни се... Двете съседки-близначки от горния етаж! По бельо! Развалила им се чешмата! Заклевам се, ей на, айде изчезвам.
* Бел. Z.L. - не че след това в София, дето време имах колкото искаш, задълбочената система произведе някакви резултати. Произведе, всъщност - сега не си говорим, те ти резултат. Щото не харесвам хора, дето не ме харесват. По съвсем обективни причини, не за друго, ами ми става мъчно докъде е стигнал светът, какви хора има... И затва ще и мълча, няма как, принципна е позицията, а като гледам - и тя няма нищо против, не я виждам да рони горчиви сълзи задето е
останала обеззвездена. Язък, понеже лафа ни се получаваше, и ми изглеждаше, че се разбираме добре; ама като не е естет и не харесва стойностните неща в живота - какво да я правиш.**
** Бел. към бел. Z.L. - тя пък взе, че току-що ми писа на кю-то, як ми бил блога. Не е да не е естет значи, я как разбира и харесва хубавата литература! А мен що не харесва тогава, като съм поне едно сто пъти по-як от блога си - ей тва искам да знам, много сте нелогични и хаотични тва мацките, тури му пепел. И сега кво, не върви едно "Мерси" да не и кажа, възпитано копеле съм, нищо, че с принципи. Мълчах, мълчах, и накрая викам - "Мхм, мерси". Айде, заминаха принципите. Че и като се разбъбрих след това - туй-онуй, не знам кво - ебати как и мълча, не е истина. На всичкото отгоре и поглеждам през 2 минути да видя не е ли отговорила нещо - като ще е излагация, да е пълна. Ама не би - тя по-принципна от мене излезе, каза си каквото имаше да казва и сега дума не обелва. Сърди се май задето и се сърдя. Правилно, и аз и се сърдя, задето ми се сърди, понеже аз на нея се сърдя, и така нататък. Ха да видим кокошката или яйцето!***
*** Бел. към бел. към бел. Z.L. - Пу за мене яйцето!
Готино се измъкнах, нали, ама нещо ме човърка отвътре - не мога да си спомня нарочно за партито ли ги сложих там, или просто са си били там, понеже отворко като мене не знае кога ще сгащи две мис Българии едновременно в тоалетната на първия етаж в софтуерното ми бачкане. Щото, пичове, ако умишлено съм ги приготвил за партито, и седмица след това ги намирам непокътнати пак там - значи е лоша работата. Мисълта, че може би съм ги използвал по предназначение, след което съм ги нагънал, върнал съм ги в пакетчетата и съм ги и залепил фабрично добре, за да си скроя номер - та тая мисъл ме топли, ама слабо. Обикновено не правя такива кофти номера на хора, които ценя толкова високо. Затова се утешавам с леката надежда, че като истински инфантил съм смятал да хвърлям от хотела водни бомби по минувачите отдолу, ама тогава що само два съм взел, абе, не, няма да стане така, какво ще се лъжем, баш за секс са ми били, ама що са още неразопаковани. И се мъча да си спомня - да, вярно, влюбен отидох, ама аз като съм влюбен за секс не помислям, даже и не ръкосъгрешавам, без майтап, то си е почти изневяра това. Не ви се вярва нещо, затова ще си призная.
Аз го раздавам доста старомоден, влюбвам се до пълно оглупяване, вярвам в любовта от пръв поглед, вярвам в любовта до последен дъх, пиша любовни стихове, абе, чикиджийска история, с две думи. Романтичен тип, разбираш ли - и това винаги ме е вкарвало в беля с мацките. Ако си мислите, че се кефят на такива като мене - клевета е, да знаете. Даже напротив, спичат се здравата и се плашат дори като им поемеш палтото в кръчмата, а какво остава за истински кавалерски жестове, на каквито ме е учил дядо ми. Като например да им целунеш ръка, задължителен жест за всеки уважаващ себе си мъж, жест, който няма как да не бъде забелязан от дамата - така казваше дядо. Няма как дедовия - така казвам аз. Тоест, прав е бил човека, забелязват го без изключение всички, така, че не успяват да забележат нищо друго след това, изчервяват се от притеснение и единствено трескаво обмислят какво да излъжат, та час по-скоро да се отърват от опасния луд, дето е разцелувал ръце още на първата среща. Правете сметка пък повечето от тях как ще реагират, ако чуят, че са ме вдъхновили и за стихове. Минимум ограничителна заповед ще извадят, това в най-добрия случай, иначе могат и да ми изпратят брат си примерно, да нарита вдетинения поет, който още не е разбрал, че 19-ти век е безвъзвратно отминал. На лошо отива света, другарчета, на лошо - както ще стане дума в една бележка под линия след малко. Ама да се върнем на въпроса, я да прочета горе какъв беше той.
Аха, еми, ясно - не са били за голямата ми любов. Да не говорим, че то няма и как да стане, щото като я видя - и долу-горе пълня гащите и почвам да гъгна. Любов, кво да правиш, абе, какво съм седнал да ви се обяснявам, толко ви разбират главите от любов, връщам се на темата за ебането. Значи, какво излиза - мислел съм явно като за последно да се впусна в чутовна оргия, преди завинаги да се отдам на любимата. Обаче оферти никакви нямаше, сега като се замисля. Друг път тръгвам с ясен план какви ще ги върша, списък с мадами по азбучен ред - тоя път грам нищо. Сигурно съм бил с идеята да налазя първата изпречила се пред очите ми хубава какичка. Това може и да си го измислям де, знам ли, нали трябва да изляза пич в края на поста. А и явно такава ще да ми е била идеята, понеже верно се лепнах за първата приятна за окото мацка, нищо, че беше очевидно загубена кауза още от първия момент. Ама оптимистът не губи никога кураж, кво му дреме за негативни сигнали. А и - каква легенда съм, ако не мога да облъча за цели два дни парти даже и най-апатичната спрямо мен колежка. То пък за беля излезе интелигентно момичето, не се впечатли от традиционната програма глупости, а за задълбочена романтична свалка време нямаше.*
И кво, върнах си ги двата в обратно от партито, разправих всичко, пък не чувствам да съм якия в цялата история. Тю да му се невиди, оп, чакай, звъни се... Двете съседки-близначки от горния етаж! По бельо! Развалила им се чешмата! Заклевам се, ей на, айде изчезвам.
* Бел. Z.L. - не че след това в София, дето време имах колкото искаш, задълбочената система произведе някакви резултати. Произведе, всъщност - сега не си говорим, те ти резултат. Щото не харесвам хора, дето не ме харесват. По съвсем обективни причини, не за друго, ами ми става мъчно докъде е стигнал светът, какви хора има... И затва ще и мълча, няма как, принципна е позицията, а като гледам - и тя няма нищо против, не я виждам да рони горчиви сълзи задето е
останала обеззвездена. Язък, понеже лафа ни се получаваше, и ми изглеждаше, че се разбираме добре; ама като не е естет и не харесва стойностните неща в живота - какво да я правиш.**
** Бел. към бел. Z.L. - тя пък взе, че току-що ми писа на кю-то, як ми бил блога. Не е да не е естет значи, я как разбира и харесва хубавата литература! А мен що не харесва тогава, като съм поне едно сто пъти по-як от блога си - ей тва искам да знам, много сте нелогични и хаотични тва мацките, тури му пепел. И сега кво, не върви едно "Мерси" да не и кажа, възпитано копеле съм, нищо, че с принципи. Мълчах, мълчах, и накрая викам - "Мхм, мерси". Айде, заминаха принципите. Че и като се разбъбрих след това - туй-онуй, не знам кво - ебати как и мълча, не е истина. На всичкото отгоре и поглеждам през 2 минути да видя не е ли отговорила нещо - като ще е излагация, да е пълна. Ама не би - тя по-принципна от мене излезе, каза си каквото имаше да казва и сега дума не обелва. Сърди се май задето и се сърдя. Правилно, и аз и се сърдя, задето ми се сърди, понеже аз на нея се сърдя, и така нататък. Ха да видим кокошката или яйцето!***
*** Бел. към бел. към бел. Z.L. - Пу за мене яйцето!
неделя, 26 септември 2010 г.
БогУтопия
Младият Павел-Мария извади черния Глок от колана си и освободи предпазителя. Сърцето му заби по-бързо, той усещаше, че настъпва най-важният момент в живота му, в който щеше да осигури вечно блаженство на душата си. След миг щеше да измие всички свои грехове и да изпълни предназначението си.
Той сключи ръце и затвори очите си с намерението да отправи кратка молитва, но неочаквано вместо думи в съзнанието му изплуваха образите на родителите му, чийто лица имаха сякаш умолително изражение. Неволно в този така важен момент той се замисли за тях, макар да не изпитваше в сърцето си други чувства освен леко презрение към хората, които му бяха дали живот. Те бяха от последното поколение, родено през епохата на социализма, и бяха израсли и възпитани в атмосфера на атеизъм и липса на всякакъв морал. Те се бяха опитали да го научат да разсъждава и да се съмнява, а баща му дори беше предизвикал скандал в училището, когато заяви пред директора, че няма да допусне сина си в задължителните часове по вероучение. Павел-Мария изпитваше винаги благодарност към учителя си, отец Афанасий, задето се беше борил за душата му, беше заплашил баща му със съд, и беше повикал на помощ медиите, които заклеймиха родителите му като комунисти и ги принудиха да се примирят. Тогава, в часовете по религия, малкият първокласник беше научил, че много хора от поколението на родителите му, родени през последните години преди краха на онази безбожна идеология, бяха врагове на Бога и на Истината, лишени от духовност, живеещи единствено в материалния свят чрез и само за плътски удоволствия. Тогава той най-сетне бе разбрал и значението на случайно чутото по време на един от малкото семейни скандали, и думите, отправени от неговата майка към баща му - "...ако беше внимавал..." - бяха завинаги запечатали у него срама, че е заченат в грях, случайно и в търсене на плътска наслада.
Единственото ценно нещо, което му бяха дали, беше името, с което той така се гордееше. Беше чувал, че в началото на 21-ви век подобни имена са били на мода, но въпреки това виждаше божия промисъл дори в тази привидна случайност. Чичо му понякога казваше, че това име крие в себе си благословия, на която може да се осланя през целия си живот. По лицето на Павел-Мария пробяга усмивка при спомена за чичото, когото обичаше като роден баща. Чичо му избягваше да говори за миналото си, и племенникът не знаеше почти нищо за първата половина от живота му, но беше чувал да казват, че чичо му живял няколко години в Испания, където открил любовта на Иисус и изгонил от сърцето си изкушенията на Нечестивия. Скоро след завръщането си той беше станал важна личност в родината си, и дори беше част от инициативния комитет, който успя да наложи на старата светска държава историческия закон, с който се премахна изучаването на "естествени" науки от образователната система, заменени от християнски предмети като теология и история на ересите. Младежът не се съмняваше, че е племенник на велик човек, който наскоро бе канонизиран от църквата за светец за ролята си в борбата за изкореняване на най-страшния враг, срещу когото вярата се беше изправяла някога - знанието.
Павел-Мария отвори очи и погледът му срещна вратата с надпис "Лаборатория". Зад нея се намираха едни от последните останали слуги на Дявола, които гордо наричаха себе си "учени". Зад тази врата те си играеха на Господ, кланяха се на своите идоли и фалшиви пророци, и бързаха да довършат работата си и да приключат тестовете на противораковите лекарства преди да е влязъл в сила Закона против медицинските изследвания, последния плод на божественото вдъхновение на чичо му. Павел-Мария знаеше, че усилията им са напразни, защото Бог беше отредил друго. Той вече беше избрал Своето оръдие, и го беше възнаградил с честта да му го каже лично. Павел-Мария с ненавист си припомни едни други подобни безбожници, облечени с подобни бели престилки, при които го бяха завели някога родителите му след новината, че чува словото Божие в главата си. Те го бяха гледали с насмешливо и снизходително съчувствие, и му бяха обяснявали, че има нужда да бъде лекуван. Но по това време той беше вече в шести клас, и знаеше добре от проповедите на учителя отец Афанасий, че чрез устите на лекарите говори Сатаната. И въпреки това те бяха успели да посеят смут и съмнения в душата на впечатлителния юноша. Той започна да мрази вродената си интелигентност, която го караше да се замисля и която се опитваше да надвие вярата му. Съмнения го изпълваха дори и днес, и сякаш се мъчеха да го разкъсат на две.
"Наистина ли съм достоен за гласа и словото Му? Нима наистина е възможно за простосмъртните да общуват с Бог? Но нали и други преди мен са чували гласа Му - евангелисти са записвали свещеното Му слово и завети. Президенти са изпращали умни бомби срещу масите от неверници, след като сутрин са си приказвали с Него и са Го молели за съвет... А защо би искал от мен да наруша една от свещените Му заповеди? Дали убийството на неверници е грях в очите Му? Но нали поиска и от Авраам да пожертва сина си, и възпря ръката му едва в последния момент? Дали изпитва и моята вяра? Ще спре ли и моята ръка преди да е станало късно?... И нали са блажени онези от чедата Му, които са горили вещици и са организирали кръстоносни походи... А щом всички ни чака страшният Му съд в края на времето - нима е нужно да въздавам земно правосъдие над грешниците в онази лаборатория? Зная, нужно е, защото такава е волята Му..."
Той тръсна глава, за да прогони тези греховни съмнения, и пое дълбоко дъх. Време беше. Ритна вратата, пристъпи в лабораторията и започна да стреля, броейки наум. Последния куршум трябваше да запази за себе си. Всичко приключи само за миг и лапнал дулото, последното, кое чу, преди да дръпне спусъка, беше неочакван зловещ глас, долетял сякаш от дълбините на времето, от далечното лето господне 2010-то: "Да ни е честито задължителното вероучение!"
Той сключи ръце и затвори очите си с намерението да отправи кратка молитва, но неочаквано вместо думи в съзнанието му изплуваха образите на родителите му, чийто лица имаха сякаш умолително изражение. Неволно в този така важен момент той се замисли за тях, макар да не изпитваше в сърцето си други чувства освен леко презрение към хората, които му бяха дали живот. Те бяха от последното поколение, родено през епохата на социализма, и бяха израсли и възпитани в атмосфера на атеизъм и липса на всякакъв морал. Те се бяха опитали да го научат да разсъждава и да се съмнява, а баща му дори беше предизвикал скандал в училището, когато заяви пред директора, че няма да допусне сина си в задължителните часове по вероучение. Павел-Мария изпитваше винаги благодарност към учителя си, отец Афанасий, задето се беше борил за душата му, беше заплашил баща му със съд, и беше повикал на помощ медиите, които заклеймиха родителите му като комунисти и ги принудиха да се примирят. Тогава, в часовете по религия, малкият първокласник беше научил, че много хора от поколението на родителите му, родени през последните години преди краха на онази безбожна идеология, бяха врагове на Бога и на Истината, лишени от духовност, живеещи единствено в материалния свят чрез и само за плътски удоволствия. Тогава той най-сетне бе разбрал и значението на случайно чутото по време на един от малкото семейни скандали, и думите, отправени от неговата майка към баща му - "...ако беше внимавал..." - бяха завинаги запечатали у него срама, че е заченат в грях, случайно и в търсене на плътска наслада.
Единственото ценно нещо, което му бяха дали, беше името, с което той така се гордееше. Беше чувал, че в началото на 21-ви век подобни имена са били на мода, но въпреки това виждаше божия промисъл дори в тази привидна случайност. Чичо му понякога казваше, че това име крие в себе си благословия, на която може да се осланя през целия си живот. По лицето на Павел-Мария пробяга усмивка при спомена за чичото, когото обичаше като роден баща. Чичо му избягваше да говори за миналото си, и племенникът не знаеше почти нищо за първата половина от живота му, но беше чувал да казват, че чичо му живял няколко години в Испания, където открил любовта на Иисус и изгонил от сърцето си изкушенията на Нечестивия. Скоро след завръщането си той беше станал важна личност в родината си, и дори беше част от инициативния комитет, който успя да наложи на старата светска държава историческия закон, с който се премахна изучаването на "естествени" науки от образователната система, заменени от християнски предмети като теология и история на ересите. Младежът не се съмняваше, че е племенник на велик човек, който наскоро бе канонизиран от църквата за светец за ролята си в борбата за изкореняване на най-страшния враг, срещу когото вярата се беше изправяла някога - знанието.
Павел-Мария отвори очи и погледът му срещна вратата с надпис "Лаборатория". Зад нея се намираха едни от последните останали слуги на Дявола, които гордо наричаха себе си "учени". Зад тази врата те си играеха на Господ, кланяха се на своите идоли и фалшиви пророци, и бързаха да довършат работата си и да приключат тестовете на противораковите лекарства преди да е влязъл в сила Закона против медицинските изследвания, последния плод на божественото вдъхновение на чичо му. Павел-Мария знаеше, че усилията им са напразни, защото Бог беше отредил друго. Той вече беше избрал Своето оръдие, и го беше възнаградил с честта да му го каже лично. Павел-Мария с ненавист си припомни едни други подобни безбожници, облечени с подобни бели престилки, при които го бяха завели някога родителите му след новината, че чува словото Божие в главата си. Те го бяха гледали с насмешливо и снизходително съчувствие, и му бяха обяснявали, че има нужда да бъде лекуван. Но по това време той беше вече в шести клас, и знаеше добре от проповедите на учителя отец Афанасий, че чрез устите на лекарите говори Сатаната. И въпреки това те бяха успели да посеят смут и съмнения в душата на впечатлителния юноша. Той започна да мрази вродената си интелигентност, която го караше да се замисля и която се опитваше да надвие вярата му. Съмнения го изпълваха дори и днес, и сякаш се мъчеха да го разкъсат на две.
"Наистина ли съм достоен за гласа и словото Му? Нима наистина е възможно за простосмъртните да общуват с Бог? Но нали и други преди мен са чували гласа Му - евангелисти са записвали свещеното Му слово и завети. Президенти са изпращали умни бомби срещу масите от неверници, след като сутрин са си приказвали с Него и са Го молели за съвет... А защо би искал от мен да наруша една от свещените Му заповеди? Дали убийството на неверници е грях в очите Му? Но нали поиска и от Авраам да пожертва сина си, и възпря ръката му едва в последния момент? Дали изпитва и моята вяра? Ще спре ли и моята ръка преди да е станало късно?... И нали са блажени онези от чедата Му, които са горили вещици и са организирали кръстоносни походи... А щом всички ни чака страшният Му съд в края на времето - нима е нужно да въздавам земно правосъдие над грешниците в онази лаборатория? Зная, нужно е, защото такава е волята Му..."
Той тръсна глава, за да прогони тези греховни съмнения, и пое дълбоко дъх. Време беше. Ритна вратата, пристъпи в лабораторията и започна да стреля, броейки наум. Последния куршум трябваше да запази за себе си. Всичко приключи само за миг и лапнал дулото, последното, кое чу, преди да дръпне спусъка, беше неочакван зловещ глас, долетял сякаш от дълбините на времето, от далечното лето господне 2010-то: "Да ни е честито задължителното вероучение!"
събота, 25 септември 2010 г.
Зеле и Лисица
Зеле рече на Лисица:
- Ти си, Лисо, хубавица!
Аз избрал съм те за булка.
Още от такваз шушулка
за наследник си мечтая
и сега ще ти призная -
искам с теб да се венчая
както си е обичая.
Ти листата ми ще хапнеш
с тях и семето ще лапнеш.
После ти го разнеси
из гората, и помни:
Малки зелки догодина
ще ни се родят дузина.
А Лисицата засмя се:
- Оле, Зеле, пич, оля се!
Луд ли си, или се правиш?
Мен щастлива да направиш?
Невъзможно, драги мой -
зелки като теб - безброй.
А пък аз съм уникална,
и елитна, и фатална.
Драми имам колкот щеш,
време е да разбереш -
с теб не ми се занимава.
Аз съм хищник, а не крава!
Поука от баснята: не всяка лисица може да бъде опитомена.
- Ти си, Лисо, хубавица!
Аз избрал съм те за булка.
Още от такваз шушулка
за наследник си мечтая
и сега ще ти призная -
искам с теб да се венчая
както си е обичая.
Ти листата ми ще хапнеш
с тях и семето ще лапнеш.
После ти го разнеси
из гората, и помни:
Малки зелки догодина
ще ни се родят дузина.
А Лисицата засмя се:
- Оле, Зеле, пич, оля се!
Луд ли си, или се правиш?
Мен щастлива да направиш?
Невъзможно, драги мой -
зелки като теб - безброй.
А пък аз съм уникална,
и елитна, и фатална.
Драми имам колкот щеш,
време е да разбереш -
с теб не ми се занимава.
Аз съм хищник, а не крава!
Поука от баснята: не всяка лисица може да бъде опитомена.
петък, 24 септември 2010 г.
Phoney
Теза: Ема не, верно, може ли да сме толко зле. Дискутирайте.
Ние, хай-лайф галениците на съдбата, които клечим до климатика в офиса и се цъклим в мониторите 40 часа на седмица за заплати десеторно по-големи от пенсиите на нашите баби. Ония ми ти същите баби, които с цената на собственото си здраве някога са строили светлото бъдеще, мрачното съвремие, демек. Ние, които се имаме за нещо повече от останалите, понеже работим в "мултинационална компания", и понеже почти не усетихме кризата, еми много ясно, те кризите са за простолюдието. Такова е нашето величие, че дори можем да си позволим да не демонстрираме превъзходството си над чистачките и охраната, и да си говорим непринудено с тях.
Доказателство: Вчера ставаме фейсбук другарчета с колежката хикс. Днес се правим, че не се познаваме. Преструванковска история в най-класическа форма. Возим се на 2 метра един от друг и се разсейваме неубедително. Леле, колко сме зле! Не е истина направо. Тя де, аз не, аз кво, ти пък представяш ли си да кажа, че аз съм зле. Звезда съм, ебати. Плюс тва я гледам такъв - не изглежда като да се сцепва от кеф от присъствието ми, странно някво. Аз пич, тя пичка, викам си - ще вземе да си помисли нещо момичето, я няма да се включвам, никво здрасти за нея. И си пътуваме такива, и все едно пет пари не даваме за нищо освен пейзажа през прозореца, а то пък един пейзаж ти казвам, батко, на междата Подуене/Слатина, сещай се за какви гледки става дума. Аре да съм по-як за гледане от кварталните кучета, ама не, не поглежда дори девойчето ньедно. И си слезе накрая, и тва е, че и без да искам и задника и успях да разгледам - м-м, ей тия колежки-финансистки, ти казвам, или там каквито се водят... Ама се отплеснах, както и да е де, друга ни беше приказката.
Ще взема да и драсна във фейсбука, примерно: "Ейй, здрасти, чак сега те видях, що не се обаждаш?". Тарикатско ще е, ще блесна. Демек - не съм толко сдухан като тебе, ма, уу! Или по-добре не, че ще вземе да отговори нещо, и айде, с тоя нейния гъз - край, зарибила ме е, ми то така се раждат платинените юбилеи, вие кво си мислите. Или се чудя дали да не се направя на тъп, утре да и предам чрез някоя нейна приятелка - "Бе снощи ти ли беше това, лелеее, ми видях те като слезе чак, даже ти махах такъв". Да замажа, все едно, нали. Ама кво да замазвам, като сме смотани и тримата, плюс приятелката, нали. На това "нали" в края на изречението ме научи една кака наскоро, и е супердразнещо, понеже страшно мразя паразитки, някъв, а и звучи тъпо, ебаси - все едно сам не знам глупости ли говоря, та искам непрекъснато мнение, фийдбек му викаме в хайлайфа, нали. Така, ама то тя какво е виновна, като се замисля - аз и исках да ми стане френд, аз съм активния мухльо, тоест. А ти тогава що ми даваш апрувал на френдшип рикуеста ма, патицоо, като две приказки не сме си обелили на работа! Ерго - виновна е. Отделно е доста яка мадама, значи - ясно е мъжете защо я адват, а тя защо им дава да я аднат, след като ще им обръща гръб в маршрутката - това вече не е ясно. Тва прозвуча мръснишко май, ама не е, печално е! Чакай, че сега ще ме разгадаят, издадох се с тая маршрутка, как маршрутка, що нямам Ауди осмица, то не сме много такива. Или шестица караха наште редови легенди, не знам, не ги разбирам, а и ква е разликата, освен няколко там хиляди долара или квото.
Изобщо, кофти ден във висшето общество, след като малко преди това казах страховита глупост на тийм лийда ми (това в превод значи шеф, с когото си приказвате на "ти", ама приятели не сте). Той обяснява - "айде напъни се, да свършиш това и онова в срок утре, че така и онака". И аз в миг на олигофренско вдъхновение му разправям: "е, ще го свърша, нали знаеш, аз казах, че ми трябват 2 дни, но знам, че мога да го свърша и за ден". Леле, какъв си го сложих. Такъв, от който те боли чак после. И за чий - щото ми стана неудобно, то верно от колко време го влача това, пък всички наоколо бачкат, та чак им пращят ушите. Утре ще трябва да се отрудя доста, което е яко мизерия. А ако вземе и да запомни тоя мой проблясък - смятай как ще трябва отсега нататък да си искам по година време за проекти, за да ми отпуснат седмица. Проекти, да, тежкари сме, по проекти се работи при нас, не се занимаваме с простотии като примерно "задачи". Вземи тоя проект. Ето днеска примерно за нула време рисърчнах, планирах, изпълних и евалюирах проекта по смяна на бутилката минерална вода за диспенсъра на колежките от отдел "Висша мода". Те с друго се занимават де, ама не им личи хич, баш са си моделки и баш затва са ги взели; не че се оплаква някой, разбира се. 19 кила е това шише, не е майтап работа. Ако ме бяха питали за дедлайн нещо - минимум 2 седмици трябват за тоя проект. Аз го свърших за 2 минути само щото съм звезда, понеже. И защото в тоя отдел е новата ми голяма любов, та как няма да подменя водата на колегите, екип сме, все пак. Голяма, голяма - колко да е голяма, както гласи вицът от близкото минало. Нова - да, има-няма от месец я познавам, ама голяма - чак днес я добавих в айсикюто, и то без да и разлафя грам. Да не я притеснявам, няма сега веднага да почвам да смущавам мацката, и без това сигурно още не може да повярва на късмета си - то колко за звездите, хем падащите звезди, че и такива, дето ти падат на главата направо. Нула, колко да са - плюс мене общо една. Ама нула за повечето хора. И затова; иначе искам да си приказвам с нея, даже, глупости, нещо повече - щях звезди да и свалям от небето, ако бях останал там горе. Хич и не преувеличавам, любов чиста и несравнима е то - щом създадох тия дни такава възвишена литература, вдъхновен единствено от усмивката и. Добре, че тя сигурно не знае старата премъдрост: "Който може - го прави, който не може - пише любовна поезия". Не е просто мъдрост, а е пре-мъдрост, понеже туко-що я измислих. И сам се питам - "А който и да пише не умее - той какво прави?". И затапвам сам себе си, щот съм по-умния: "Който не може и това - става програмистче, казва се като тебе и сигурно си ти". Добре си го казах, а и с това ето, че тезата е доказана - зле сме, Q.E.D. А не бива, ребята, давайте жить дружно. Ще рече: другояче, не като преструванковци. Ето, ще ви дам пример - ще спра да се преструвам. Аз не съм Холдън, аз съм Z. L., което е къде по-добре, щото се римува с ебаси колко много неща. А ТИ кой си и записа ли се доброволец?
Ние, хай-лайф галениците на съдбата, които клечим до климатика в офиса и се цъклим в мониторите 40 часа на седмица за заплати десеторно по-големи от пенсиите на нашите баби. Ония ми ти същите баби, които с цената на собственото си здраве някога са строили светлото бъдеще, мрачното съвремие, демек. Ние, които се имаме за нещо повече от останалите, понеже работим в "мултинационална компания", и понеже почти не усетихме кризата, еми много ясно, те кризите са за простолюдието. Такова е нашето величие, че дори можем да си позволим да не демонстрираме превъзходството си над чистачките и охраната, и да си говорим непринудено с тях.
Доказателство: Вчера ставаме фейсбук другарчета с колежката хикс. Днес се правим, че не се познаваме. Преструванковска история в най-класическа форма. Возим се на 2 метра един от друг и се разсейваме неубедително. Леле, колко сме зле! Не е истина направо. Тя де, аз не, аз кво, ти пък представяш ли си да кажа, че аз съм зле. Звезда съм, ебати. Плюс тва я гледам такъв - не изглежда като да се сцепва от кеф от присъствието ми, странно някво. Аз пич, тя пичка, викам си - ще вземе да си помисли нещо момичето, я няма да се включвам, никво здрасти за нея. И си пътуваме такива, и все едно пет пари не даваме за нищо освен пейзажа през прозореца, а то пък един пейзаж ти казвам, батко, на междата Подуене/Слатина, сещай се за какви гледки става дума. Аре да съм по-як за гледане от кварталните кучета, ама не, не поглежда дори девойчето ньедно. И си слезе накрая, и тва е, че и без да искам и задника и успях да разгледам - м-м, ей тия колежки-финансистки, ти казвам, или там каквито се водят... Ама се отплеснах, както и да е де, друга ни беше приказката.
Ще взема да и драсна във фейсбука, примерно: "Ейй, здрасти, чак сега те видях, що не се обаждаш?". Тарикатско ще е, ще блесна. Демек - не съм толко сдухан като тебе, ма, уу! Или по-добре не, че ще вземе да отговори нещо, и айде, с тоя нейния гъз - край, зарибила ме е, ми то така се раждат платинените юбилеи, вие кво си мислите. Или се чудя дали да не се направя на тъп, утре да и предам чрез някоя нейна приятелка - "Бе снощи ти ли беше това, лелеее, ми видях те като слезе чак, даже ти махах такъв". Да замажа, все едно, нали. Ама кво да замазвам, като сме смотани и тримата, плюс приятелката, нали. На това "нали" в края на изречението ме научи една кака наскоро, и е супердразнещо, понеже страшно мразя паразитки, някъв, а и звучи тъпо, ебаси - все едно сам не знам глупости ли говоря, та искам непрекъснато мнение, фийдбек му викаме в хайлайфа, нали. Така, ама то тя какво е виновна, като се замисля - аз и исках да ми стане френд, аз съм активния мухльо, тоест. А ти тогава що ми даваш апрувал на френдшип рикуеста ма, патицоо, като две приказки не сме си обелили на работа! Ерго - виновна е. Отделно е доста яка мадама, значи - ясно е мъжете защо я адват, а тя защо им дава да я аднат, след като ще им обръща гръб в маршрутката - това вече не е ясно. Тва прозвуча мръснишко май, ама не е, печално е! Чакай, че сега ще ме разгадаят, издадох се с тая маршрутка, как маршрутка, що нямам Ауди осмица, то не сме много такива. Или шестица караха наште редови легенди, не знам, не ги разбирам, а и ква е разликата, освен няколко там хиляди долара или квото.
Изобщо, кофти ден във висшето общество, след като малко преди това казах страховита глупост на тийм лийда ми (това в превод значи шеф, с когото си приказвате на "ти", ама приятели не сте). Той обяснява - "айде напъни се, да свършиш това и онова в срок утре, че така и онака". И аз в миг на олигофренско вдъхновение му разправям: "е, ще го свърша, нали знаеш, аз казах, че ми трябват 2 дни, но знам, че мога да го свърша и за ден". Леле, какъв си го сложих. Такъв, от който те боли чак после. И за чий - щото ми стана неудобно, то верно от колко време го влача това, пък всички наоколо бачкат, та чак им пращят ушите. Утре ще трябва да се отрудя доста, което е яко мизерия. А ако вземе и да запомни тоя мой проблясък - смятай как ще трябва отсега нататък да си искам по година време за проекти, за да ми отпуснат седмица. Проекти, да, тежкари сме, по проекти се работи при нас, не се занимаваме с простотии като примерно "задачи". Вземи тоя проект. Ето днеска примерно за нула време рисърчнах, планирах, изпълних и евалюирах проекта по смяна на бутилката минерална вода за диспенсъра на колежките от отдел "Висша мода". Те с друго се занимават де, ама не им личи хич, баш са си моделки и баш затва са ги взели; не че се оплаква някой, разбира се. 19 кила е това шише, не е майтап работа. Ако ме бяха питали за дедлайн нещо - минимум 2 седмици трябват за тоя проект. Аз го свърших за 2 минути само щото съм звезда, понеже. И защото в тоя отдел е новата ми голяма любов, та как няма да подменя водата на колегите, екип сме, все пак. Голяма, голяма - колко да е голяма, както гласи вицът от близкото минало. Нова - да, има-няма от месец я познавам, ама голяма - чак днес я добавих в айсикюто, и то без да и разлафя грам. Да не я притеснявам, няма сега веднага да почвам да смущавам мацката, и без това сигурно още не може да повярва на късмета си - то колко за звездите, хем падащите звезди, че и такива, дето ти падат на главата направо. Нула, колко да са - плюс мене общо една. Ама нула за повечето хора. И затова; иначе искам да си приказвам с нея, даже, глупости, нещо повече - щях звезди да и свалям от небето, ако бях останал там горе. Хич и не преувеличавам, любов чиста и несравнима е то - щом създадох тия дни такава възвишена литература, вдъхновен единствено от усмивката и. Добре, че тя сигурно не знае старата премъдрост: "Който може - го прави, който не може - пише любовна поезия". Не е просто мъдрост, а е пре-мъдрост, понеже туко-що я измислих. И сам се питам - "А който и да пише не умее - той какво прави?". И затапвам сам себе си, щот съм по-умния: "Който не може и това - става програмистче, казва се като тебе и сигурно си ти". Добре си го казах, а и с това ето, че тезата е доказана - зле сме, Q.E.D. А не бива, ребята, давайте жить дружно. Ще рече: другояче, не като преструванковци. Ето, ще ви дам пример - ще спра да се преструвам. Аз не съм Холдън, аз съм Z. L., което е къде по-добре, щото се римува с ебаси колко много неща. А ТИ кой си и записа ли се доброволец?
вторник, 21 септември 2010 г.
Здравей!
За пръв път те поздравявам, нали? Не зная дори как се казваш. Не сме разменили повече от няколкото изречения, които успяваха някак да изскочат от внезапно пресъхналото ми гърло, когато случайно се срещахме при кафе-машината или из коридорите.
Не зная нищо за теб, освен цвета на очите ти. Зная го, защото понякога, през кратките цигарени паузи, успявам за миг да срещна погледа ти, преди смутено да побързам да забия очи в обувките си. Не зная нищо, освен аромата на косата ти, чийто полъх долавям винаги, когато през дългите делници случайно се разминем по стълбите. Нямам понятие откъде идваш, защото дочутите откъслечни думи от разговорите с приятелите ти са непонятни за мен; и все пак говориш езика ми така гладко и мелодично, че се питам дали не чувам гласа ти единствено в мислите си.
Нямам представа коя си, макар да подозирам, че си изпратена от самия Капитал - защото за пръв път в живота ми нямам търпение да свършат почивните дни и да ида на работа с надеждата да те зърна. Не зная друго, освен че се появи точно когато вече не вярвах, че е възможно да съществуваш.
Не зная нищо за теб. Освен най-важното - което ти ми даде днес, точно когато смятах, че от мен всички единствено вземат. Подари ми усмивка, каквато не заслужавам. Усмивка, която не лъже. Усмивка, на която колкото и да се опитвах - нямаше как да отвърна подобаващо. Която дори сега виждам пред себе си. Която в един миг ми припомни колко е ценно времето, и ми забрани да го пропилявам повече.
Достатъчно репетиции. Очаквай ме, идвам да се запознаем. И вече зная как да започна: "Здравей!.."
Не зная нищо за теб, освен цвета на очите ти. Зная го, защото понякога, през кратките цигарени паузи, успявам за миг да срещна погледа ти, преди смутено да побързам да забия очи в обувките си. Не зная нищо, освен аромата на косата ти, чийто полъх долавям винаги, когато през дългите делници случайно се разминем по стълбите. Нямам понятие откъде идваш, защото дочутите откъслечни думи от разговорите с приятелите ти са непонятни за мен; и все пак говориш езика ми така гладко и мелодично, че се питам дали не чувам гласа ти единствено в мислите си.
Нямам представа коя си, макар да подозирам, че си изпратена от самия Капитал - защото за пръв път в живота ми нямам търпение да свършат почивните дни и да ида на работа с надеждата да те зърна. Не зная друго, освен че се появи точно когато вече не вярвах, че е възможно да съществуваш.
Не зная нищо за теб. Освен най-важното - което ти ми даде днес, точно когато смятах, че от мен всички единствено вземат. Подари ми усмивка, каквато не заслужавам. Усмивка, която не лъже. Усмивка, на която колкото и да се опитвах - нямаше как да отвърна подобаващо. Която дори сега виждам пред себе си. Която в един миг ми припомни колко е ценно времето, и ми забрани да го пропилявам повече.
Достатъчно репетиции. Очаквай ме, идвам да се запознаем. И вече зная как да започна: "Здравей!.."
понеделник, 20 септември 2010 г.
Popeye
Аз съм Попай Моряка. Анимиран герой с режисиран живот. Плебейското ми лице, което денем предизвиква смях у децата, а вечер - тревога у дамите, е смачкано и несиметрично, навярно защото никога не изпускам цигарата от ъгълчетата на устните. Ако сте гледали старите ми епизоди, то сигурно помните, че в тях използвах лула, като истински стар морски вълк. Сега пуша цигари; иначе съм същият.
Дори в момента съм облечен в добре познатата ви моряшка униформа, която нося винаги по време на снимки. Малко хора са ме виждали в други дрехи, защото я събличам единствено за да я изпера. Привързан съм силно към нея, макар да съзнавам, че никак не ми отива и в нея не изглеждам добре, дори, струва ми се, кара другите моряци да ме смятат за смотан. За сметка на това е суперудобна и съм свикнал с нея, и ме кара да се чувствам добре; не бива да сменяте нещата, които са удобни и познати. За съжаление, сигурно скоро тя ще смени мен, и това ме натъжава. И за нея, както за всички останали, съм неудобен и непознат, и затова в крайна сметка побързват да ме заменят. Изненадващо е, нали - след хилядите еднакви епизоди с еднакъв сюжет, с еднакви участници и еднакъв завършек - аз оставам странен за всички и никой не може да свикне с мен.
Гледам в огледалото и си мисля, че съм симпатяга. Наистина моят художник се е подиграл с тялото ми - но нима човек е просто едно тяло? Признавам, ръцете ми са малко смешни, може би не е нормално да са така дебели в долната си част и толкова тънки над лакътя. Това се нарича силно развита подмишница и недоразвит бицепс - научих тези термини като млад кадет, когато вдигахме тежести в морската академия. Изглежда съм вдигал грешните тежести - така си мисля и поглаждам една от котвите, татуирани преди години върху огромните ми подмишници. По настояване на продуцентите режисьорът изрязва всичките ми татуировки от кадъра, затова не знаете, че са всъщност много, със всякакви размери, форми и цветове. Обзалагам се, че не знаете и откъде идват - старите моряци като мен никога не се татуират умишлено. Обикновено не си спомняме всички подробности около генезиса на татуировките ни, но ви уверявам, че винаги става случайно и след прекомерна злоупотреба със спанак.
Знаехте, че няма как да не стигнем и до спанака, нали! Неизбежно, присъства във всяка моя серия, и излежда е причината за всеки хепиенд, съгласете се. Гениално хрумване от страна на Създателя, сигурен начин да убедиш подрастващите в безспорните ползи от тази иначе така отвратителна на вкус манджа. Но, както знаем от жълтата преса, зад кулисите на моето и всяко друго шоу нещата винаги стоят съвсем различно. Чуйте - спанакът е истински спанак, а не сценична бутафория. Винаги. Той трябва да е винаги истински, с имитации дори съвременните визуални ефекти не могат да спасят развръзката. В случаите, когато някой хитрец от екипа реши да пести и достави фалшив спанак - сценарият отива по дяволите, няма никакъв хепиенд, епизодът е напълно провален и просто не се излъчва. Приятелката ми Олив веднъж предложи да проверява лично всяка партида, за да е сигурно, че всичко е наред. Едва успях да я разубедя, не можех да причиня на чувствителните и сетива нещо така отвратително, като вкуса и мириса на любимия ми зеленчук. Едва успях, повярвайте; и ако не я бях спрял - сега тя сигурно щеше да има собствено анимационно шоу и да е също така известна и неуместна като мен. Скоро след това тя напусна екипа и се върна в документалния жанр, където сигурно е направила щастлива и спокойна кариера. Дано. Тя е голяма актриса и истински талант, единствената сред многото, които опитаха късмета си в тази роля; но тя никога няма да бъде голяма анимационна звезда - и по-добре.
След нея за ролята на Олив започнахме да наемаме случайни, туко-що завършили актриси, с обидна липса на талант и още по-обидно голямо самочувствие, в резултат от което - ха-ха - рейтингът ми сякаш единствено спечели. Някои от тях са красиви като Олив и публиката ги харесва; други са мъдри като нея, и публиката ги уважава. Сменят се често и така запазват шоуто свежо. Нали? И те като Олив се усмихват широко пред камерата, хвърляйки ми спасителната консерва спанак, докато се боря епично със злия Блуто и аха - да бъда надвит. И те понякога мърморят, че наистина нямало смисъл от третата порция спанак за деня, и се цупят сърдито с големите си очи, когато не ги послушам - съвсем като Олив. И сигурно вече се чудите защо твърдя, че им липсва талант, и защо съм взел да мисля за оттегляне от сцената, щом всичко е същото.
Не е. Едно е различно. Ще ви кажа. Нови актриси - нов сценарий. Спанакът вече не ме изпълва със сила. Защото Олив вече не ме изпълва със смисъл. Защото тя вече не плаче тихичко нощем до мен, след като туко-що е намерила скритите от мен празни кутии от спанак.
За героите никой не плаче. Сега съм истински герой. Попай Моряка.
Дори в момента съм облечен в добре познатата ви моряшка униформа, която нося винаги по време на снимки. Малко хора са ме виждали в други дрехи, защото я събличам единствено за да я изпера. Привързан съм силно към нея, макар да съзнавам, че никак не ми отива и в нея не изглеждам добре, дори, струва ми се, кара другите моряци да ме смятат за смотан. За сметка на това е суперудобна и съм свикнал с нея, и ме кара да се чувствам добре; не бива да сменяте нещата, които са удобни и познати. За съжаление, сигурно скоро тя ще смени мен, и това ме натъжава. И за нея, както за всички останали, съм неудобен и непознат, и затова в крайна сметка побързват да ме заменят. Изненадващо е, нали - след хилядите еднакви епизоди с еднакъв сюжет, с еднакви участници и еднакъв завършек - аз оставам странен за всички и никой не може да свикне с мен.
Гледам в огледалото и си мисля, че съм симпатяга. Наистина моят художник се е подиграл с тялото ми - но нима човек е просто едно тяло? Признавам, ръцете ми са малко смешни, може би не е нормално да са така дебели в долната си част и толкова тънки над лакътя. Това се нарича силно развита подмишница и недоразвит бицепс - научих тези термини като млад кадет, когато вдигахме тежести в морската академия. Изглежда съм вдигал грешните тежести - така си мисля и поглаждам една от котвите, татуирани преди години върху огромните ми подмишници. По настояване на продуцентите режисьорът изрязва всичките ми татуировки от кадъра, затова не знаете, че са всъщност много, със всякакви размери, форми и цветове. Обзалагам се, че не знаете и откъде идват - старите моряци като мен никога не се татуират умишлено. Обикновено не си спомняме всички подробности около генезиса на татуировките ни, но ви уверявам, че винаги става случайно и след прекомерна злоупотреба със спанак.
Знаехте, че няма как да не стигнем и до спанака, нали! Неизбежно, присъства във всяка моя серия, и излежда е причината за всеки хепиенд, съгласете се. Гениално хрумване от страна на Създателя, сигурен начин да убедиш подрастващите в безспорните ползи от тази иначе така отвратителна на вкус манджа. Но, както знаем от жълтата преса, зад кулисите на моето и всяко друго шоу нещата винаги стоят съвсем различно. Чуйте - спанакът е истински спанак, а не сценична бутафория. Винаги. Той трябва да е винаги истински, с имитации дори съвременните визуални ефекти не могат да спасят развръзката. В случаите, когато някой хитрец от екипа реши да пести и достави фалшив спанак - сценарият отива по дяволите, няма никакъв хепиенд, епизодът е напълно провален и просто не се излъчва. Приятелката ми Олив веднъж предложи да проверява лично всяка партида, за да е сигурно, че всичко е наред. Едва успях да я разубедя, не можех да причиня на чувствителните и сетива нещо така отвратително, като вкуса и мириса на любимия ми зеленчук. Едва успях, повярвайте; и ако не я бях спрял - сега тя сигурно щеше да има собствено анимационно шоу и да е също така известна и неуместна като мен. Скоро след това тя напусна екипа и се върна в документалния жанр, където сигурно е направила щастлива и спокойна кариера. Дано. Тя е голяма актриса и истински талант, единствената сред многото, които опитаха късмета си в тази роля; но тя никога няма да бъде голяма анимационна звезда - и по-добре.
След нея за ролята на Олив започнахме да наемаме случайни, туко-що завършили актриси, с обидна липса на талант и още по-обидно голямо самочувствие, в резултат от което - ха-ха - рейтингът ми сякаш единствено спечели. Някои от тях са красиви като Олив и публиката ги харесва; други са мъдри като нея, и публиката ги уважава. Сменят се често и така запазват шоуто свежо. Нали? И те като Олив се усмихват широко пред камерата, хвърляйки ми спасителната консерва спанак, докато се боря епично със злия Блуто и аха - да бъда надвит. И те понякога мърморят, че наистина нямало смисъл от третата порция спанак за деня, и се цупят сърдито с големите си очи, когато не ги послушам - съвсем като Олив. И сигурно вече се чудите защо твърдя, че им липсва талант, и защо съм взел да мисля за оттегляне от сцената, щом всичко е същото.
Не е. Едно е различно. Ще ви кажа. Нови актриси - нов сценарий. Спанакът вече не ме изпълва със сила. Защото Олив вече не ме изпълва със смисъл. Защото тя вече не плаче тихичко нощем до мен, след като туко-що е намерила скритите от мен празни кутии от спанак.
За героите никой не плаче. Сега съм истински герой. Попай Моряка.
неделя, 19 септември 2010 г.
Нефей
Недей да ме оставяш да се лутам
из лабиринтите на твоята душа.
Стените между нас безспир ще бутам
и всичките прегради ще руша.
Недей зад драмите си да се криеш,
не се плаши от пламъка горещ -
ти любовта не можеш да убиеш,
сърцата ни не можеш ти да спреш.
Недей се оправдава, че е сложно
и повече не казвай "няма как".
Не съществува нищо невъзможно
със теб когато заедно сме пак.
из лабиринтите на твоята душа.
Стените между нас безспир ще бутам
и всичките прегради ще руша.
Недей зад драмите си да се криеш,
не се плаши от пламъка горещ -
ти любовта не можеш да убиеш,
сърцата ни не можеш ти да спреш.
Недей се оправдава, че е сложно
и повече не казвай "няма как".
Не съществува нищо невъзможно
със теб когато заедно сме пак.
Абонамент за:
Публикации (Atom)