Коледно парти, люта зима и идеална възможност за осъществяването на две суперважни задачи. Първата е да демонстрирам на дамата на сърцето ми как ми е минала и пет пари не давам вече за нея, а втората - да послушам съветите на всички специалисти и да си намеря бързо занимавка, която да ме разсее поне за една вечер, евентуално и за повече, от драматичните мисли в обърканата ми тиква. Партито е маскен бал на тема кабаре, каквото и да означава това, ето защо съм облечен съвсем подходящо и ежедневно като прошляк - кабаре ли - не знам какво значи, обаче, пичове, кабарето аз съм го измислил, и по памперс да ида - пак ще съм по-кабаре от всички вас. С тая позитивна нагласа и с нос, раздразнен от твърде много добро настроение - тръгвам и вече закъснявам, връзвам тенекийка на двете мацки, с които имах среща, и пристигам пред диското, наето за частното парти. Охраната отпред ме гледа подозрително, обяснявам им се и машинално вдигам ръце в очакване да ме пребъркат за хладно оръжие и/или балистична ракета - печен съм, не ми е първия фейс-контрол, през който минавам. Обаче не, ония ме зяпат изненадано и с неприязън, и ми махат да заповядам, ей там бил гардероба. Хубаво, събличам се, после някакви каки ми връчват смехотворен виолетов цилиндър - явно много личи, че съм неподготвен - нахлузвам го и съм готов to parteh!
За разлика от масата безлико простолюдие, кулминацията на моето празнично настроение е обикновено в началото на забавата, а не в края. Тълпата качва градуса на настроението си пропорционално на количеството изпит алкохол, а градуса на моето настроение спада пропорционално на пиянството наоколо. Мразя алкохол и пияни люде, не умея да комуникирам с тях, и затова гледам да си направя веселбата докато все още съм по на пауър от плебса около мен. Все пак обаче си взимам малка бутилка бира, която ще лоча цялата вечер - не ща да ми се чудят защо съм свеж и весел, при положение, че се влача непрекъснато само с минерална вода. И започвам да щъкам, търся мадамите от шорт-листа за разсейване, който съм си приготвил...
...когато пристига любовта на живота ми, облечена тематично-кабаретно, цялата излъчваща магията на смесената раса, взела най-доброто от кавказките си предци по бащина линия, и угро-финските по майчина. Нахилена до уши, тя започва от входа още да се снима със разните си колеги, в класическата постройка пуяк по средата, прегърнал по кокошчица от двете страни. Не виждам кой е пуякът, щот съм далече, обаче искам да му счупя и двете ръце; има кокошчици, до който не бива да се докосва дори и само за снимка. Овладявам някак тая изненадваща ревност, не съм ревниво копеленце по принцип, а и не е на добре, друга ми е мисията тук. Пък и файда от ревност няма в момента - мадамата не се е оправила още от скорошната злополука, при която получи частична амнезия и забрави - временно, разбира се - че съм смисълът на живота и.
Стягам се и се потапям в тарапаната, наздраве с тоя-оня, сакатлъшки поденсвам малко на куцата елекроника, която ни пускат, снимам се и аз като пуяк с по колежчица от двете ми страни, кво, и аз мога така, поразлафвам със другарчетата, на които закъснях за срещата на идване, времето минава, хората са напиват постепенно, моето настроение полека се изпарява, а все още съм доникъде с двете задачи за вечерта. В някакъв момент се озовавам във фоайето с колега, който ми връчва лист и химикалка и ме кара да участвам в машинацията за манипулиране на изборите за най-добър костюм, и докато пиша името на някакъв колега на бюлетината - във фоайето се появява тя. Сега е моментът, ела сега да видиш непукист, да видиш какъв небрежар съм и как си ме изпуснала безвъзвратно! Пропъждам нахалния колега, който се опитва да се присъедини към нас, без да разбира, че няма място на тази интимна среща на олимпийските богове, поглеждам я най-сетне, и се нааквам.
Майчице, колко е красива! С черна дантелена рокличка и малка килната шапчица - тя определено е кабаре - аха, значи това означавало кабаре, сега разбирам. Най-красивото нещо, което съм виждал някога. Това ме радва, не виждам как друг освен мен би имал самочувствието да полази жена, дето е самото съвършенство. Да видим сега самоконтролът ми как е, ужас, непукизъм ли ще и демонстрирам? Иска ми се единствено да я прегърна и да я целувам столетия наред, да изтрия света около нас и да останем завинаги насаме сред сиянието на звездите. Овладявам се някак и започвам да импровизирам:
- Виж, искам да ти се извиня за неадекватното ми поведение напоследък, беше детинско от моя страна... - редя и аз и съм искрен, вярно е, то не бяха сръдни, не бяха цупни, двайсет пъти си смених настроението, правех се, че не я познавам, после жизнерадостно пусках глупави неутрални шегички, когато се засичахме на работа, после пак я игнорирах, изобщо - зле, и всичко това на фона на сърцераздирателни смс-и и съобщения във фейсбук, до едно написани и изпратени в турбонеадекватно състояние, и за които съобщения без изключение на другата сутрин вече съжалявах. - Нямах право да дълбая така за обяснения и да се съмнявам в думите ти - продължавам, и това също е вярно; за доверие си говорихме някога, а аз не и дадох своето, все ръчках и търсех някаква лъжа. - ... така че се надявам, че ще ми простиш, наистина не знам какво ми стана и защо се държах така - това вече не е вярно, много добре знам защо - защото за пръв път през живота ми се случваше съвсем да не разбирам нещо, и то най-важното. Тя не ме гледа, усмихва се загадъчно и е свела очи към гривната си, чопли я нещо, ебаси, това какво означава, смущава ли се, или и е смешно, пак не разбирам, мамка му, ама се правя на пич и се опитвам да и помогна да си оправи гривната, тя вдига поглед, усмихва ми се и от главата ми изчезва всичко, всякакви планове и шорт-листи за разсейване, всичко, виждам само тая усмивка, дето преди три месеца ме накара за няма и секунда да си изгубя разсъдъка.
Лафчето ни продължава на банални теми, играем си на добри познати, а аз си мисля единствено за това как нищо не разбирам. Че фактът, че не я разбирам, я прави дори по-прекрасна - сигурно така ескимосите се възхищават на северното сияние, без да са способни да разберат какво го поражда. След малко пристига нейна колежка, разваля малката ни конференцийка, и аз отново се озовавам в гъча вътре, хем се чувствам доста по-добре, хем искам да се махна от там. Всички са вече пияни, а от моята енергия не е останал и помен, време е да се спасявам - за втората задача за вечерта не ми е останало нито желание, нито настроение, край, толкова за днес. Намирам другарчетата, едната иска да остава, другата не е много сигурна, и двете са вече приятно пийнали и сме на различни вълни. Оставам още едно известно време с тях, докато решат какво ще правят, вече съвсем не ме свърта, накрая си правя си среща след малко на изхода с едното другарче, с което ми се иска да си тръгна, минавам през гардероба, и увисвам да чакам, хвърляйки по едно око към партито.
Другарчето иска да ме води на друго мероприятие в НДК, а аз искам да се възползвам от алкохолното и откровение, и да я питам що ме гледа така особено понякога. И докато вися такъв във фоайето, целият навлечен и все още с абсурдния цилиндър на главата, виждам на стълбите отегчена девойка със скръстени ръце, излъчваща отчаяни сигнали за внимание из цялото помещение. Не ми харесва особено, даже никак, ама и няма да изисква кой знае какви усилия - а и нали всички ме съветват да си намирам колкото е възможно повече занимания за разсейване. Другарчето се бави, не си чува телефона, и в ужасно настроение решавам да се насиля и да свърша и втората задача, щом въможността сама се предоставя. Отивам при набелязаното разсейване, даже не се запознавам, ми я почвам по съкратената 3-въпросна процедура "как си, какво ще правиш, искаш ли да идем другаде" - с въпроса защо изглежда толко изтерзана.
- Вътре е много шумно и задимено - казва тя и хвърля унищожителен поглед към цигарата в ръката ми. - Не съм свикнала, като бях в Германия на обществени места не се пушеше никъде...
Усещам тежък източен диалект в гласа и, и преставам да я слушам, от бъбривите излезе, нейната кожа, така ли ще ме разсейва, аа, не, не става, глупости ако ми се слушаха - сам щях да си приказвам. Затова бързам да минем нататък, към втория процедурен въпрос, прекъсвам я и питам защо виси сама на тия стълби, за тоалетната ли чака, какво ще прави. Мацката обаче държи да си довърши презентацията, връща темата на Германия и тоалетните в Германия, после за това как знае немски, във фирмата е немски съпорт, а те езиците и се удават, знае и норвежки, руски, за английски не споменава, щот явно за елитни мадами като нея английският се подразбира... и пак спирам да слушам, а и да я гледам вече избягвам, все по-малко ме кефи, само кимам и се боря със себе се да не я питам "като си такъв ерудит що дигаш телефоните бе, майка?" - ама мълча, интиуцията ми подсказва, че подобен въпрос е либидоубиец. Чакам да си свърши автобиографията, за да минем по същество и да започне разсейването - когато тя казва нещо, дето ме кара да наостря уши.
- ...аз понеже не съм българка...
"Ебаваш ли се" - си мисля и правя малка крачка назад. - А, интересно - викам - откъде си?
- Ами майка ми е угро-финка... - тук явно издавам отчетливо възклицание, понеже тя се стряска и ме гледа изненадано.
- Чакай да позная, баща ти сигурно е от Кавказ - питам с кисела усмивка и правя още крачка назад.
- Не, баща ми е от тука, как ти хрумна - чуди ми се тя и сигурно ме мисли за луд. Ебати късмета, сигурно в целия град са точно две полу-угро-финките, и аз да налетя на втората точно. Да смее някой после да ми каже нещо за знаците на съдбата...
- Айде аз изчезвам, че направо заврях с тия дрехи тука, приятно ми беше - излъгвам нагло и пред изумения и поглед почти тичам нагоре по стълбите, забравил за срещи с другарчета, за партита в НДК и разсейвания. На изхода почти се сблъсквам с любимата, и тя точно си тръгва, естествено виждам и в това пръста на съдбата, знамения отвсякъде, казвам и "чао" колкото мога по-равнодушно, и бягам навън, подхлъзвам се на леда и падам, ставам и пак търча към най-близкото такси.
- Гетото-2? - питам таксиджията, той прави жест да се качвам, и след малко вече съм си легнал и заспивам, без да се опитвам да мисля за каквото и да е. Утрото е по-мъдро от вечерта.
