Младият Павел-Мария извади черния Глок от колана си и освободи предпазителя. Сърцето му заби по-бързо, той усещаше, че настъпва най-важният момент в живота му, в който щеше да осигури вечно блаженство на душата си. След миг щеше да измие всички свои грехове и да изпълни предназначението си.
Той сключи ръце и затвори очите си с намерението да отправи кратка молитва, но неочаквано вместо думи в съзнанието му изплуваха образите на родителите му, чийто лица имаха сякаш умолително изражение. Неволно в този така важен момент той се замисли за тях, макар да не изпитваше в сърцето си други чувства освен леко презрение към хората, които му бяха дали живот. Те бяха от последното поколение, родено през епохата на социализма, и бяха израсли и възпитани в атмосфера на атеизъм и липса на всякакъв морал. Те се бяха опитали да го научат да разсъждава и да се съмнява, а баща му дори беше предизвикал скандал в училището, когато заяви пред директора, че няма да допусне сина си в задължителните часове по вероучение. Павел-Мария изпитваше винаги благодарност към учителя си, отец Афанасий, задето се беше борил за душата му, беше заплашил баща му със съд, и беше повикал на помощ медиите, които заклеймиха родителите му като комунисти и ги принудиха да се примирят. Тогава, в часовете по религия, малкият първокласник беше научил, че много хора от поколението на родителите му, родени през последните години преди краха на онази безбожна идеология, бяха врагове на Бога и на Истината, лишени от духовност, живеещи единствено в материалния свят чрез и само за плътски удоволствия. Тогава той най-сетне бе разбрал и значението на случайно чутото по време на един от малкото семейни скандали, и думите, отправени от неговата майка към баща му - "...ако беше внимавал..." - бяха завинаги запечатали у него срама, че е заченат в грях, случайно и в търсене на плътска наслада.
Единственото ценно нещо, което му бяха дали, беше името, с което той така се гордееше. Беше чувал, че в началото на 21-ви век подобни имена са били на мода, но въпреки това виждаше божия промисъл дори в тази привидна случайност. Чичо му понякога казваше, че това име крие в себе си благословия, на която може да се осланя през целия си живот. По лицето на Павел-Мария пробяга усмивка при спомена за чичото, когото обичаше като роден баща. Чичо му избягваше да говори за миналото си, и племенникът не знаеше почти нищо за първата половина от живота му, но беше чувал да казват, че чичо му живял няколко години в Испания, където открил любовта на Иисус и изгонил от сърцето си изкушенията на Нечестивия. Скоро след завръщането си той беше станал важна личност в родината си, и дори беше част от инициативния комитет, който успя да наложи на старата светска държава историческия закон, с който се премахна изучаването на "естествени" науки от образователната система, заменени от християнски предмети като теология и история на ересите. Младежът не се съмняваше, че е племенник на велик човек, който наскоро бе канонизиран от църквата за светец за ролята си в борбата за изкореняване на най-страшния враг, срещу когото вярата се беше изправяла някога - знанието.
Павел-Мария отвори очи и погледът му срещна вратата с надпис "Лаборатория". Зад нея се намираха едни от последните останали слуги на Дявола, които гордо наричаха себе си "учени". Зад тази врата те си играеха на Господ, кланяха се на своите идоли и фалшиви пророци, и бързаха да довършат работата си и да приключат тестовете на противораковите лекарства преди да е влязъл в сила Закона против медицинските изследвания, последния плод на божественото вдъхновение на чичо му. Павел-Мария знаеше, че усилията им са напразни, защото Бог беше отредил друго. Той вече беше избрал Своето оръдие, и го беше възнаградил с честта да му го каже лично. Павел-Мария с ненавист си припомни едни други подобни безбожници, облечени с подобни бели престилки, при които го бяха завели някога родителите му след новината, че чува словото Божие в главата си. Те го бяха гледали с насмешливо и снизходително съчувствие, и му бяха обяснявали, че има нужда да бъде лекуван. Но по това време той беше вече в шести клас, и знаеше добре от проповедите на учителя отец Афанасий, че чрез устите на лекарите говори Сатаната. И въпреки това те бяха успели да посеят смут и съмнения в душата на впечатлителния юноша. Той започна да мрази вродената си интелигентност, която го караше да се замисля и която се опитваше да надвие вярата му. Съмнения го изпълваха дори и днес, и сякаш се мъчеха да го разкъсат на две.
"Наистина ли съм достоен за гласа и словото Му? Нима наистина е възможно за простосмъртните да общуват с Бог? Но нали и други преди мен са чували гласа Му - евангелисти са записвали свещеното Му слово и завети. Президенти са изпращали умни бомби срещу масите от неверници, след като сутрин са си приказвали с Него и са Го молели за съвет... А защо би искал от мен да наруша една от свещените Му заповеди? Дали убийството на неверници е грях в очите Му? Но нали поиска и от Авраам да пожертва сина си, и възпря ръката му едва в последния момент? Дали изпитва и моята вяра? Ще спре ли и моята ръка преди да е станало късно?... И нали са блажени онези от чедата Му, които са горили вещици и са организирали кръстоносни походи... А щом всички ни чака страшният Му съд в края на времето - нима е нужно да въздавам земно правосъдие над грешниците в онази лаборатория? Зная, нужно е, защото такава е волята Му..."
Той тръсна глава, за да прогони тези греховни съмнения, и пое дълбоко дъх. Време беше. Ритна вратата, пристъпи в лабораторията и започна да стреля, броейки наум. Последния куршум трябваше да запази за себе си. Всичко приключи само за миг и лапнал дулото, последното, кое чу, преди да дръпне спусъка, беше неочакван зловещ глас, долетял сякаш от дълбините на времето, от далечното лето господне 2010-то: "Да ни е честито задължителното вероучение!"
