За пръв път те поздравявам, нали? Не зная дори как се казваш. Не сме разменили повече от няколкото изречения, които успяваха някак да изскочат от внезапно пресъхналото ми гърло, когато случайно се срещахме при кафе-машината или из коридорите.
Не зная нищо за теб, освен цвета на очите ти. Зная го, защото понякога, през кратките цигарени паузи, успявам за миг да срещна погледа ти, преди смутено да побързам да забия очи в обувките си. Не зная нищо, освен аромата на косата ти, чийто полъх долавям винаги, когато през дългите делници случайно се разминем по стълбите. Нямам понятие откъде идваш, защото дочутите откъслечни думи от разговорите с приятелите ти са непонятни за мен; и все пак говориш езика ми така гладко и мелодично, че се питам дали не чувам гласа ти единствено в мислите си.
Нямам представа коя си, макар да подозирам, че си изпратена от самия Капитал - защото за пръв път в живота ми нямам търпение да свършат почивните дни и да ида на работа с надеждата да те зърна. Не зная друго, освен че се появи точно когато вече не вярвах, че е възможно да съществуваш.
Не зная нищо за теб. Освен най-важното - което ти ми даде днес, точно когато смятах, че от мен всички единствено вземат. Подари ми усмивка, каквато не заслужавам. Усмивка, която не лъже. Усмивка, на която колкото и да се опитвах - нямаше как да отвърна подобаващо. Която дори сега виждам пред себе си. Която в един миг ми припомни колко е ценно времето, и ми забрани да го пропилявам повече.
Достатъчно репетиции. Очаквай ме, идвам да се запознаем. И вече зная как да започна: "Здравей!.."
