Социално-ангажирано

Днес съм много хубав, забелязахте ли? Цeлия ден, ама много! Даже и тия, дето си нямат бъкел идея кой съм - и на вас София ви се стори по-хубава и блестяща днес, нали? От мене е било, да знаете, абе, я да си вдигнат ръцете тия, дето забелязаха днес колко съм хубав... Не! Шът, долу бе! Айде сега педалски истории, само мацките ръцете горе имах предвид. Кво, никоя? Ебаси колко сте зле. Както и да е, яко хубав бях, вие ако не разбирате от мъже - аз разбирам. Та, чудел ли се е някой защо има дни, дето се чувства човек така прекрасен, и дни, в които не може да се гледа? Аз ще ви кажа, понеже знам. От дрогата е всичко!

Не бе, ебавам се, никва дрога, и аз съм фен на БТР. Бе чак фен не съм, ама тая песен е добра. Всъщност не мога да ги понасям, и особено най-вече тая им песен, ама смея ли да си призная, то в нашето истерясало общество да кажеш, че не им се кефиш - е все едно да си окачиш значка с Ленин на нея. Аз имам такава значка, щот съм по-комуняга от всичките ви баби, взети заедно, но си трая, то това не е за гордост и хвалба, ние тая революция заради вас, хората, народе мой, защото те обичахме, и т.н...

Ааа, кво стана, чакате да кажа, че пак се ебавам, нали? Ебавам се бе. Споко. Ама излъгах. На това първо ни учат. Няма как да ме хванете обаче, щот съм толко червен, че не ми личи как се изчервявам докато лъжа. Ама това друг въпрос, не че не е интересен, ама темата как съм хубав е по-важна за човечеството.

Само дето май се изчерпа, деба темата смотана.

Айн цу цвай цу - дрън

Оптимист - това съм аз, приготвил два презерватива в портфейла за фирменото парти. Не един, а два, да има, не че тоя ми ти мой ген не заслужава да бъде пръснат из цялата вселена. Сега ще кажете - как оптимист, как два само, че това си е песимизъм, батенце - това хич не е звездно, това си е звезден провал направо. Аа, ама нищо не разбирате, ще ви кажа пък аз - то на третия път или с третата, според зависито, екстазът ще е толкова пълен, че кой ще ти се сеща за гуми. Не можахте да ме хванете неподготвен, на-а-а! Не можеш да изненадаш двойно подсигурен пич като мене.

Готино се измъкнах, нали, ама нещо ме човърка отвътре - не мога да си спомня нарочно за партито ли ги сложих там, или просто са си били там, понеже отворко като мене не знае кога ще сгащи две мис Българии едновременно в тоалетната на първия етаж в софтуерното ми бачкане. Щото, пичове, ако умишлено съм ги приготвил за партито, и седмица след това ги намирам непокътнати пак там - значи е лоша работата. Мисълта, че може би съм ги използвал по предназначение, след което съм ги нагънал, върнал съм ги в пакетчетата и съм ги и залепил фабрично добре, за да си скроя номер - та тая мисъл ме топли, ама слабо. Обикновено не правя такива кофти номера на хора, които ценя толкова високо. Затова се утешавам с леката надежда, че като истински инфантил съм смятал да хвърлям от хотела водни бомби по минувачите отдолу, ама тогава що само два съм взел, абе, не, няма да стане така, какво ще се лъжем, баш за секс са ми били, ама що са още неразопаковани. И се мъча да си спомня - да, вярно, влюбен отидох, ама аз като съм влюбен за секс не помислям, даже и не ръкосъгрешавам, без майтап, то си е почти изневяра това. Не ви се вярва нещо, затова ще си призная.

Аз го раздавам доста старомоден, влюбвам се до пълно оглупяване, вярвам в любовта от пръв поглед, вярвам в любовта до последен дъх, пиша любовни стихове, абе, чикиджийска история, с две думи. Романтичен тип, разбираш ли - и това винаги ме е вкарвало в беля с мацките. Ако си мислите, че се кефят на такива като мене - клевета е, да знаете. Даже напротив, спичат се здравата и се плашат дори като им поемеш палтото в кръчмата, а какво остава за истински кавалерски жестове, на каквито ме е учил дядо ми. Като например да им целунеш ръка, задължителен жест за всеки уважаващ себе си мъж, жест, който няма как да не бъде забелязан от дамата - така казваше дядо. Няма как дедовия - така казвам аз. Тоест, прав е бил човека, забелязват го без изключение всички, така, че не успяват да забележат нищо друго след това, изчервяват се от притеснение и единствено трескаво обмислят какво да излъжат, та час по-скоро да се отърват от опасния луд, дето е разцелувал ръце още на първата среща. Правете сметка пък повечето от тях как ще реагират, ако чуят, че са ме вдъхновили и за стихове. Минимум ограничителна заповед ще извадят, това в най-добрия случай, иначе могат и да ми изпратят брат си примерно, да нарита вдетинения поет, който още не е разбрал, че 19-ти век е безвъзвратно отминал. На лошо отива света, другарчета, на лошо - както ще стане дума в една бележка под линия след малко. Ама да се върнем на въпроса, я да прочета горе какъв беше той.

Аха, еми, ясно - не са били за голямата ми любов. Да не говорим, че то няма и как да стане, щото като я видя - и долу-горе пълня гащите и почвам да гъгна. Любов, кво да правиш, абе, какво съм седнал да ви се обяснявам, толко ви разбират главите от любов, връщам се на темата за ебането. Значи, какво излиза - мислел съм явно като за последно да се впусна в чутовна оргия, преди завинаги да се отдам на любимата. Обаче оферти никакви нямаше, сега като се замисля. Друг път тръгвам с ясен план какви ще ги върша, списък с мадами по азбучен ред - тоя път грам нищо. Сигурно съм бил с идеята да налазя първата изпречила се пред очите ми хубава какичка. Това може и да си го измислям де, знам ли, нали трябва да изляза пич в края на поста. А и явно такава ще да ми е била идеята, понеже верно се лепнах за първата приятна за окото мацка, нищо, че беше очевидно загубена кауза още от първия момент. Ама оптимистът не губи никога кураж, кво му дреме за негативни сигнали. А и - каква легенда съм, ако не мога да облъча за цели два дни парти даже и най-апатичната спрямо мен колежка. То пък за беля излезе интелигентно момичето, не се впечатли от традиционната програма глупости, а за задълбочена романтична свалка време нямаше.*

И кво, върнах си ги двата в обратно от партито, разправих всичко, пък не чувствам да съм якия в цялата история. Тю да му се невиди, оп, чакай, звъни се... Двете съседки-близначки от горния етаж! По бельо! Развалила им се чешмата! Заклевам се, ей на, айде изчезвам.

---

* Бел. Z.L. - не че след това в София, дето време имах колкото искаш, задълбочената система произведе някакви резултати. Произведе, всъщност - сега не си говорим, те ти резултат. Щото не харесвам хора, дето не ме харесват. По съвсем обективни причини, не за друго, ами ми става мъчно докъде е стигнал светът, какви хора има... И затва ще и мълча, няма как, принципна е позицията, а като гледам - и тя няма нищо против, не я виждам да рони горчиви сълзи задето е
останала обеззвездена. Язък, понеже лафа ни се получаваше, и ми изглеждаше, че се разбираме добре; ама като не е естет и не харесва стойностните неща в живота - какво да я правиш.**

** Бел. към бел. Z.L. - тя пък взе, че току-що ми писа на кю-то, як ми бил блога. Не е да не е естет значи, я как разбира и харесва хубавата литература! А мен що не харесва тогава, като съм поне едно сто пъти по-як от блога си - ей тва искам да знам, много сте нелогични и хаотични тва мацките, тури му пепел. И сега кво, не върви едно "Мерси" да не и кажа, възпитано копеле съм, нищо, че с принципи. Мълчах, мълчах, и накрая викам - "Мхм, мерси". Айде, заминаха принципите. Че и като се разбъбрих след това - туй-онуй, не знам кво - ебати как и мълча, не е истина. На всичкото отгоре и поглеждам през 2 минути да видя не е ли отговорила нещо - като ще е излагация, да е пълна. Ама не би - тя по-принципна от мене излезе, каза си каквото имаше да казва и сега дума не обелва. Сърди се май задето и се сърдя. Правилно, и аз и се сърдя, задето ми се сърди, понеже аз на нея се сърдя, и така нататък. Ха да видим кокошката или яйцето!***

*** Бел. към бел. към бел. Z.L. - Пу за мене яйцето!

БогУтопия

Младият Павел-Мария извади черния Глок от колана си и освободи предпазителя. Сърцето му заби по-бързо, той усещаше, че настъпва най-важният момент в живота му, в който щеше да осигури вечно блаженство на душата си. След миг щеше да измие всички свои грехове и да изпълни предназначението си.

Той сключи ръце и затвори очите си с намерението да отправи кратка молитва, но неочаквано вместо думи в съзнанието му изплуваха образите на родителите му, чийто лица имаха сякаш умолително изражение. Неволно в този така важен момент той се замисли за тях, макар да не изпитваше в сърцето си други чувства освен леко презрение към хората, които му бяха дали живот. Те бяха от последното поколение, родено през епохата на социализма, и бяха израсли и възпитани в атмосфера на атеизъм и липса на всякакъв морал. Те се бяха опитали да го научат да разсъждава и да се съмнява, а баща му дори беше предизвикал скандал в училището, когато заяви пред директора, че няма да допусне сина си в задължителните часове по вероучение. Павел-Мария изпитваше винаги благодарност към учителя си, отец Афанасий, задето се беше борил за душата му, беше заплашил баща му със съд, и беше повикал на помощ медиите, които заклеймиха родителите му като комунисти и ги принудиха да се примирят. Тогава, в часовете по религия, малкият първокласник беше научил, че много хора от поколението на родителите му, родени през последните години преди краха на онази безбожна идеология, бяха врагове на Бога и на Истината, лишени от духовност, живеещи единствено в материалния свят чрез и само за плътски удоволствия. Тогава той най-сетне бе разбрал и значението на случайно чутото по време на един от малкото семейни скандали, и думите, отправени от неговата майка към баща му - "...ако беше внимавал..." - бяха завинаги запечатали у него срама, че е заченат в грях, случайно и в търсене на плътска наслада.

Единственото ценно нещо, което му бяха дали, беше името, с което той така се гордееше. Беше чувал, че в началото на 21-ви век подобни имена са били на мода, но въпреки това виждаше божия промисъл дори в тази привидна случайност. Чичо му понякога казваше, че това име крие в себе си благословия, на която може да се осланя през целия си живот. По лицето на Павел-Мария пробяга усмивка при спомена за чичото, когото обичаше като роден баща. Чичо му избягваше да говори за миналото си, и племенникът не знаеше почти нищо за първата половина от живота му, но беше чувал да казват, че чичо му живял няколко години в Испания, където открил любовта на Иисус и изгонил от сърцето си изкушенията на Нечестивия. Скоро след завръщането си той беше станал важна личност в родината си, и дори беше част от инициативния комитет, който успя да наложи на старата светска държава историческия закон, с който се премахна изучаването на "естествени" науки от образователната система, заменени от християнски предмети като теология и история на ересите. Младежът не се съмняваше, че е племенник на велик човек, който наскоро бе канонизиран от църквата за светец за ролята си в борбата за изкореняване на най-страшния враг, срещу когото вярата се беше изправяла някога - знанието.

Павел-Мария отвори очи и погледът му срещна вратата с надпис "Лаборатория". Зад нея се намираха едни от последните останали слуги на Дявола, които гордо наричаха себе си "учени". Зад тази врата те си играеха на Господ, кланяха се на своите идоли и фалшиви пророци, и бързаха да довършат работата си и да приключат тестовете на противораковите лекарства преди да е влязъл в сила Закона против медицинските изследвания, последния плод на божественото вдъхновение на чичо му. Павел-Мария знаеше, че усилията им са напразни, защото Бог беше отредил друго. Той вече беше избрал Своето оръдие, и го беше възнаградил с честта да му го каже лично. Павел-Мария с ненавист си припомни едни други подобни безбожници, облечени с подобни бели престилки, при които го бяха завели някога родителите му след новината, че чува словото Божие в главата си. Те го бяха гледали с насмешливо и снизходително съчувствие, и му бяха обяснявали, че има нужда да бъде лекуван. Но по това време той беше вече в шести клас, и знаеше добре от проповедите на учителя отец Афанасий, че чрез устите на лекарите говори Сатаната. И въпреки това те бяха успели да посеят смут и съмнения в душата на впечатлителния юноша. Той започна да мрази вродената си интелигентност, която го караше да се замисля и която се опитваше да надвие вярата му. Съмнения го изпълваха дори и днес, и сякаш се мъчеха да го разкъсат на две.

"Наистина ли съм достоен за гласа и словото Му? Нима наистина е възможно за простосмъртните да общуват с Бог? Но нали и други преди мен са чували гласа Му - евангелисти са записвали свещеното Му слово и завети. Президенти са изпращали умни бомби срещу масите от неверници, след като сутрин са си приказвали с Него и са Го молели за съвет... А защо би искал от мен да наруша една от свещените Му заповеди? Дали убийството на неверници е грях в очите Му? Но нали поиска и от Авраам да пожертва сина си, и възпря ръката му едва в последния момент? Дали изпитва и моята вяра? Ще спре ли и моята ръка преди да е станало късно?... И нали са блажени онези от чедата Му, които са горили вещици и са организирали кръстоносни походи... А щом всички ни чака страшният Му съд в края на времето - нима е нужно да въздавам земно правосъдие над грешниците в онази лаборатория? Зная, нужно е, защото такава е волята Му..."

Той тръсна глава, за да прогони тези греховни съмнения, и пое дълбоко дъх. Време беше. Ритна вратата, пристъпи в лабораторията и започна да стреля, броейки наум. Последния куршум трябваше да запази за себе си. Всичко приключи само за миг и лапнал дулото, последното, кое чу, преди да дръпне спусъка, беше неочакван зловещ глас, долетял сякаш от дълбините на времето, от далечното лето господне 2010-то: "Да ни е честито задължителното вероучение!"

Зеле и Лисица

Зеле рече на Лисица:

- Ти си, Лисо, хубавица!
Аз избрал съм те за булка.
Още от такваз шушулка
за наследник си мечтая
и сега ще ти призная -
искам с теб да се венчая
както си е обичая.

Ти листата ми ще хапнеш
с тях и семето ще лапнеш.
После ти го разнеси
из гората, и помни:
Малки зелки догодина
ще ни се родят дузина.

А Лисицата засмя се:

- Оле, Зеле, пич, оля се!
Луд ли си, или се правиш?
Мен щастлива да направиш?
Невъзможно, драги мой -
зелки като теб - безброй.
А пък аз съм уникална,
и елитна, и фатална.

Драми имам колкот щеш,
време е да разбереш -
с теб не ми се занимава.
Аз съм хищник, а не крава!

Поука от баснята: не всяка лисица може да бъде опитомена.

Phoney

Теза: Ема не, верно, може ли да сме толко зле. Дискутирайте.

Ние, хай-лайф галениците на съдбата, които клечим до климатика в офиса и се цъклим в мониторите 40 часа на седмица за заплати десеторно по-големи от пенсиите на нашите баби. Ония ми ти същите баби, които с цената на собственото си здраве някога са строили светлото бъдеще, мрачното съвремие, демек. Ние, които се имаме за нещо повече от останалите, понеже работим в "мултинационална компания", и понеже почти не усетихме кризата, еми много ясно, те кризите са за простолюдието. Такова е нашето величие, че дори можем да си позволим да не демонстрираме превъзходството си над чистачките и охраната, и да си говорим непринудено с тях.

Доказателство: Вчера ставаме фейсбук другарчета с колежката хикс. Днес се правим, че не се познаваме. Преструванковска история в най-класическа форма. Возим се на 2 метра един от друг и се разсейваме неубедително. Леле, колко сме зле! Не е истина направо. Тя де, аз не, аз кво, ти пък представяш ли си да кажа, че аз съм зле. Звезда съм, ебати. Плюс тва я гледам такъв - не изглежда като да се сцепва от кеф от присъствието ми, странно някво. Аз пич, тя пичка, викам си - ще вземе да си помисли нещо момичето, я няма да се включвам, никво здрасти за нея. И си пътуваме такива, и все едно пет пари не даваме за нищо освен пейзажа през прозореца, а то пък един пейзаж ти казвам, батко, на междата Подуене/Слатина, сещай се за какви гледки става дума. Аре да съм по-як за гледане от кварталните кучета, ама не, не поглежда дори девойчето ньедно. И си слезе накрая, и тва е, че и без да искам и задника и успях да разгледам - м-м, ей тия колежки-финансистки, ти казвам, или там каквито се водят... Ама се отплеснах, както и да е де, друга ни беше приказката.

Ще взема да и драсна във фейсбука, примерно: "Ейй, здрасти, чак сега те видях, що не се обаждаш?". Тарикатско ще е, ще блесна. Демек - не съм толко сдухан като тебе, ма, уу! Или по-добре не, че ще вземе да отговори нещо, и айде, с тоя нейния гъз - край, зарибила ме е, ми то така се раждат платинените юбилеи, вие кво си мислите. Или се чудя дали да не се направя на тъп, утре да и предам чрез някоя нейна приятелка - "Бе снощи ти ли беше това, лелеее, ми видях те като слезе чак, даже ти махах такъв". Да замажа, все едно, нали. Ама кво да замазвам, като сме смотани и тримата, плюс приятелката, нали. На това "нали" в края на изречението ме научи една кака наскоро, и е супердразнещо, понеже страшно мразя паразитки, някъв, а и звучи тъпо, ебаси - все едно сам не знам глупости ли говоря, та искам непрекъснато мнение, фийдбек му викаме в хайлайфа, нали. Така, ама то тя какво е виновна, като се замисля - аз и исках да ми стане френд, аз съм активния мухльо, тоест. А ти тогава що ми даваш апрувал на френдшип рикуеста ма, патицоо, като две приказки не сме си обелили на работа! Ерго - виновна е. Отделно е доста яка мадама, значи - ясно е мъжете защо я адват, а тя защо им дава да я аднат, след като ще им обръща гръб в маршрутката - това вече не е ясно. Тва прозвуча мръснишко май, ама не е, печално е! Чакай, че сега ще ме разгадаят, издадох се с тая маршрутка, как маршрутка, що нямам Ауди осмица, то не сме много такива. Или шестица караха наште редови легенди, не знам, не ги разбирам, а и ква е разликата, освен няколко там хиляди долара или квото.


Изобщо, кофти ден във висшето общество, след като малко преди това казах страховита глупост на тийм лийда ми (това в превод значи шеф, с когото си приказвате на "ти", ама приятели не сте). Той обяснява - "айде напъни се, да свършиш това и онова в срок утре, че така и онака". И аз в миг на олигофренско вдъхновение му разправям: "е, ще го свърша, нали знаеш, аз казах, че ми трябват 2 дни, но знам, че мога да го свърша и за ден". Леле, какъв си го сложих. Такъв, от който те боли чак после. И за чий - щото ми стана неудобно, то верно от колко време го влача това, пък всички наоколо бачкат, та чак им пращят ушите. Утре ще трябва да се отрудя доста, което е яко мизерия. А ако вземе и да запомни тоя мой проблясък - смятай как ще трябва отсега нататък да си искам по година време за проекти, за да ми отпуснат седмица. Проекти, да, тежкари сме, по проекти се работи при нас, не се занимаваме с простотии като примерно "задачи". Вземи тоя проект. Ето днеска примерно за нула време рисърчнах, планирах, изпълних и евалюирах проекта по смяна на бутилката минерална вода за диспенсъра на колежките от отдел "Висша мода". Те с друго се занимават де, ама не им личи хич, баш са си моделки и баш затва са ги взели; не че се оплаква някой, разбира се. 19 кила е това шише, не е майтап работа. Ако ме бяха питали за дедлайн нещо - минимум 2 седмици трябват за тоя проект. Аз го свърших за 2 минути само щото съм звезда, понеже. И защото в тоя отдел е новата ми голяма любов, та как няма да подменя водата на колегите, екип сме, все пак. Голяма, голяма - колко да е голяма, както гласи вицът от близкото минало. Нова - да, има-няма от месец я познавам, ама голяма - чак днес я добавих в айсикюто, и то без да и разлафя грам. Да не я притеснявам, няма сега веднага да почвам да смущавам мацката, и без това сигурно още не може да повярва на късмета си - то колко за звездите, хем падащите звезди, че и такива, дето ти падат на главата направо. Нула, колко да са - плюс мене общо една. Ама нула за повечето хора. И затова; иначе искам да си приказвам с нея, даже, глупости, нещо повече - щях звезди да и свалям от небето, ако бях останал там горе. Хич и не преувеличавам, любов чиста и несравнима е то - щом създадох тия дни такава възвишена литература, вдъхновен единствено от усмивката и. Добре, че тя сигурно не знае старата премъдрост: "Който може - го прави, който не може - пише любовна поезия". Не е просто мъдрост, а е пре-мъдрост, понеже туко-що я измислих. И сам се питам - "А който и да пише не умее - той какво прави?". И затапвам сам себе си, щот съм по-умния: "Който не може и това - става програмистче, казва се като тебе и сигурно си ти". Добре си го казах, а и с това ето, че тезата е доказана - зле сме, Q.E.D. А не бива, ребята, давайте жить дружно. Ще рече: другояче, не като преструванковци. Ето, ще ви дам пример - ще спра да се преструвам. Аз не съм Холдън, аз съм Z. L., което е къде по-добре, щото се римува с ебаси колко много неща. А ТИ кой си и записа ли се доброволец?

Здравей!

За пръв път те поздравявам, нали? Не зная дори как се казваш. Не сме разменили повече от няколкото изречения, които успяваха някак да изскочат от внезапно пресъхналото ми гърло, когато случайно се срещахме при кафе-машината или из коридорите.

Не зная нищо за теб, освен цвета на очите ти. Зная го, защото понякога, през кратките цигарени паузи, успявам за миг да срещна погледа ти, преди смутено да побързам да забия очи в обувките си. Не зная нищо, освен аромата на косата ти, чийто полъх долавям винаги, когато през дългите делници случайно се разминем по стълбите. Нямам понятие откъде идваш, защото дочутите откъслечни думи от разговорите с приятелите ти са непонятни за мен; и все пак говориш езика ми така гладко и мелодично, че се питам дали не чувам гласа ти единствено в мислите си.

Нямам представа коя си, макар да подозирам, че си изпратена от самия Капитал - защото за пръв път в живота ми нямам търпение да свършат почивните дни и да ида на работа с надеждата да те зърна. Не зная друго, освен че се появи точно когато вече не вярвах, че е възможно да съществуваш.

Не зная нищо за теб. Освен най-важното - което ти ми даде днес, точно когато смятах, че от мен всички единствено вземат. Подари ми усмивка, каквато не заслужавам. Усмивка, която не лъже. Усмивка, на която колкото и да се опитвах - нямаше как да отвърна подобаващо. Която дори сега виждам пред себе си. Която в един миг ми припомни колко е ценно времето, и ми забрани да го пропилявам повече.

Достатъчно репетиции. Очаквай ме, идвам да се запознаем. И вече зная как да започна: "Здравей!.."

Popeye

Аз съм Попай Моряка. Анимиран герой с режисиран живот. Плебейското ми лице, което денем предизвиква смях у децата, а вечер - тревога у дамите, е смачкано и несиметрично, навярно защото никога не изпускам цигарата от ъгълчетата на устните. Ако сте гледали старите ми епизоди, то сигурно помните, че в тях използвах лула, като истински стар морски вълк. Сега пуша цигари; иначе съм същият.

Дори в момента съм облечен в добре познатата ви моряшка униформа, която нося винаги по време на снимки. Малко хора са ме виждали в други дрехи, защото я събличам единствено за да я изпера. Привързан съм силно към нея, макар да съзнавам, че никак не ми отива и в нея не изглеждам добре, дори, струва ми се, кара другите моряци да ме смятат за смотан. За сметка на това е суперудобна и съм свикнал с нея, и ме кара да се чувствам добре; не бива да сменяте нещата, които са удобни и познати. За съжаление, сигурно скоро тя ще смени мен, и това ме натъжава. И за нея, както за всички останали, съм неудобен и непознат, и затова в крайна сметка побързват да ме заменят. Изненадващо е, нали - след хилядите еднакви епизоди с еднакъв сюжет, с еднакви участници и еднакъв завършек - аз оставам странен за всички и никой не може да свикне с мен.

Гледам в огледалото и си мисля, че съм симпатяга. Наистина моят художник се е подиграл с тялото ми - но нима човек е просто едно тяло? Признавам, ръцете ми са малко смешни, може би не е нормално да са така дебели в долната си част и толкова тънки над лакътя. Това се нарича силно развита подмишница и недоразвит бицепс - научих тези термини като млад кадет, когато вдигахме тежести в морската академия. Изглежда съм вдигал грешните тежести - така си мисля и поглаждам една от котвите, татуирани преди години върху огромните ми подмишници. По настояване на продуцентите режисьорът изрязва всичките ми татуировки от кадъра, затова не знаете, че са всъщност много, със всякакви размери, форми и цветове. Обзалагам се, че не знаете и откъде идват - старите моряци като мен никога не се татуират умишлено. Обикновено не си спомняме всички подробности около генезиса на татуировките ни, но ви уверявам, че винаги става случайно и след прекомерна злоупотреба със спанак.

Знаехте, че няма как да не стигнем и до спанака, нали! Неизбежно, присъства във всяка моя серия, и излежда е причината за всеки хепиенд, съгласете се. Гениално хрумване от страна на Създателя, сигурен начин да убедиш подрастващите в безспорните ползи от тази иначе така отвратителна на вкус манджа. Но, както знаем от жълтата преса, зад кулисите на моето и всяко друго шоу нещата винаги стоят съвсем различно. Чуйте - спанакът е истински спанак, а не сценична бутафория. Винаги. Той трябва да е винаги истински, с имитации дори съвременните визуални ефекти не могат да спасят развръзката. В случаите, когато някой хитрец от екипа реши да пести и достави фалшив спанак - сценарият отива по дяволите, няма никакъв хепиенд, епизодът е напълно провален и просто не се излъчва. Приятелката ми Олив веднъж предложи да проверява лично всяка партида, за да е сигурно, че всичко е наред. Едва успях да я разубедя, не можех да причиня на чувствителните и сетива нещо така отвратително, като вкуса и мириса на любимия ми зеленчук. Едва успях, повярвайте; и ако не я бях спрял - сега тя сигурно щеше да има собствено анимационно шоу и да е също така известна и неуместна като мен. Скоро след това тя напусна екипа и се върна в документалния жанр, където сигурно е направила щастлива и спокойна кариера. Дано. Тя е голяма актриса и истински талант, единствената сред многото, които опитаха късмета си в тази роля; но тя никога няма да бъде голяма анимационна звезда - и по-добре.

След нея за ролята на Олив започнахме да наемаме случайни, туко-що завършили актриси, с обидна липса на талант и още по-обидно голямо самочувствие, в резултат от което - ха-ха - рейтингът ми сякаш единствено спечели. Някои от тях са красиви като Олив и публиката ги харесва; други са мъдри като нея, и публиката ги уважава. Сменят се често и така запазват шоуто свежо. Нали? И те като Олив се усмихват широко пред камерата, хвърляйки ми спасителната консерва спанак, докато се боря епично със злия Блуто и аха - да бъда надвит. И те понякога мърморят, че наистина нямало смисъл от третата порция спанак за деня, и се цупят сърдито с големите си очи, когато не ги послушам - съвсем като Олив. И сигурно вече се чудите защо твърдя, че им липсва талант, и защо съм взел да мисля за оттегляне от сцената, щом всичко е същото.

Не е. Едно е различно. Ще ви кажа. Нови актриси - нов сценарий. Спанакът вече не ме изпълва със сила. Защото Олив вече не ме изпълва със смисъл. Защото тя вече не плаче тихичко нощем до мен, след като туко-що е намерила скритите от мен празни кутии от спанак.

За героите никой не плаче. Сега съм истински герой. Попай Моряка.

Нефей

Недей да ме оставяш да се лутам
из лабиринтите на твоята душа.
Стените между нас безспир ще бутам
и всичките прегради ще руша.

Недей зад драмите си да се криеш,
не се плаши от пламъка горещ -
ти любовта не можеш да убиеш,
сърцата ни не можеш ти да спреш.

Недей се оправдава, че е сложно
и повече не казвай "няма как".
Не съществува нищо невъзможно
със теб когато заедно сме пак.